Ден за изповед

44

Хари я видя да се приближава. Видя как пресича Пиаца Навона с бавна крачка, отпивайки кока-кола от пластмасова чаша. Беше със светлосиня пола, бяла блуза, висока прическа и тъмни очила. Приличаше на секретарка или туристка, унесена в колебания дали да отиде на среща, или да зареже поклонника си; всъщност можеше да е каква ли не, освен журналистка, тръгнала да разговаря с най-издирвания човек в Италия. Не личеше да води полицаи.

Тя заобиколи фонтана и отегчено се озърна наоколо. После погледна часовника си и седна на една каменна пейка близо до някакъв художник, който рисуваше с акварел. Все още неуверен, Хари изчака. Най-сетне стана, хвърли подозрителен поглед към художника и тръгна напред. Описа широка дъга, приближи се изотзад и небрежно седна на метър от нея, обърнат на другата страна. За негова изненада Адриана го погледна само за миг и извърна глава. Или бе много предпазлива, или брадата и костюмът вършеха по-добра работа, отколкото предполагаше. Въпреки отчаяното положение той изпита лека възбуда при мисълта, че не го е разпознала. Приведе глава към нея.

— Би ли желала младата дама да изчука един свещеник?

Адриана стреснато завъртя глава и за миг му се стори, че ще го зашлеви. Но тя само го сгълча на висок глас:

— Ако един свещеник желае да говори мръсотии пред някоя дама, би трябвало да го стори далеч от хорските уши.

Апартамент 12, както пишеше върху протрития ключодържател, беше на най-горния етаж в една пететажна сграда на Виа ди Монторо 47, само на десетина минути път от Пиаца Навона по посока към Тибър. Както обясни Адриана, жилището било на неин приятел, който в момента отсъствал от града. След тия думи тя рязко стана и се отдалечи, оставяйки на пейката пластмасовата чаша. Ключът беше вътре.

Хари влезе във фоайето, изкачи се догоре с малкия асансьор и откри апартамент 12 в дъното на коридора.

Щом влезе, той заключи вратата и се огледа. Апартаментът бе малък, но уютен, със спалня, хол, кухненски бокс и баня. В гардероба висяха мъжки дрехи — няколко спортни сака, панталони и два костюма. В скрина срещу леглото бяха сгънати пет-шест ризи, няколко пуловера, чорапи и бельо. В хола имаше телефон и малък телевизор. Нишата до прозореца бе приютила бюро с компютър и принтер.

Хари пристъпи до прозореца и предпазливо надникна към улицата. Всичко изглеждаше както преди малко. Минаваха коли, мотопеди, пешеходци.

Той свали сакото си, закачи го на стола и мина в кухнята. В шкафа до мивката откри чаша и понечи да си налее вода. Но не успя. Стаята се завъртя наоколо и той едва намери сили да си поеме дъх. Преживените вълнения и умората се стоварваха изведнъж с пълна сила. Истинско чудо бе, че още е жив. А намереното убежище му се струваше истински дар от боговете.

Най-сетне той събра сили да се наплиска с вода и му поолекна. Колко време бе минало, откакто напусна Херкулес и тръгна насам? Три часа? Четири? Не знаеше. Беше загубил напълно представа за времето. Погледна часовника си. Петък, 10 юли. Пет и десет след пладне. Осем и десет сутринта в Лос Анджелис. Той въздъхна дълбоко и завъртя очи към телефона.

Не. Не можеш. Дори не си го и помисляй. ФБР сигурно вече подслушваше всичките му домашни и служебни телефони. Ако се опиташе да позвъни, след част от секундата щяха да знаят къде се намира. А дори и да се свържеше с някого, без да го засекат, каква полза? Откровено казано, с какво можеше да му помогне, който и да било, дори и Адриана? Беше затънал в ужасяващ кошмар, само че наяве. Груба, жестока реалност.

И извън няколкото квадратни метра на този апартамент абсолютно нямаше къде да отиде, без риск да го хванат и предадат на полицията. А и тук… докога щеше да е в безопасност? Не можеше вечно да стои в тази квартира.

Изведнъж от съседната стая долетя шум. Някой отключваше. Сърцето му заподскача и той се притисна към стената на кухнята. Чу как външната врата се отваря.

— Мистър Адисън — високо изрече мъжки глас.

Хари зърна сакото си насред хола. Неизвестният посетител също щеше да го забележи. Огледа се трескаво. Кухничката беше съвсем тясна, почти като килер. Нямаше друг изход, освен към хола.

— Мистър Адисън — отново отекна гласът.

По дяволите! Адриана го бе предала на полицията. И той се хвана като последен глупак. Забеляза до себе си стойка с готварски ножове. Не, изключено. Излезеше ли с нож в ръката, щяха веднага да го застрелят.

— Мистър Адисън… тук ли сте?

Човекът говореше английски без акцент.

Какво да прави? Не намираше думи за отговор. Най-добре беше просто да излезе срещу полицаите и да се надява, че Адриана или някой друг журналист е с тях. Можеше и да не го убият на място.

— Тук съм — отвърна той. — Излизам. Нямам оръжие. Не стреляйте!

Дълбоко пое дъх, вдигна ръце и прекрачи в хола.

Не видя полицейски отряд, а един-единствен тъмнорус мъж. Вратата зад него беше затворена.

— Името ми е Джеймс Итън, мистър Адисън. Приятел съм на Адриана Хол. Тя знае, че трябва да се укриете някъде и…

— Мили боже…

Итън изглеждаше някъде около петдесетте. Среден ръст, нормално телосложение. Облечен в сив костюм, раирана риза и сива вратовръзка. Ако не се броеше фактът, че е сам, на очи биеше най-вече поразителната му невзрачност. Приличаше на усърден банков служител, който редовно води семейството си в Дисниленд и всяка събота коси моравата пред къщи.

— Не исках да ви изплаша.

Смаяният Хари отпусна ръце.

— Значи апартаментът е ваш…

— В известен смисъл.

— Как тъй в известен смисъл?

— Не е на мое име и жена ми не знае за него.

Това бе изненада.

— Вие и Адриана?

— Вече не…

Итън погледна Хари, поколеба се, после прекоси хола и отвори шкафчето над телевизора.

— Ще пиете ли нещо?

Хари се озърна към вратата. Какъв беше този тип? От ФБР? Сигурно идваше да провери дали е сам и без оръжие.

— Ако бях казал на полицията къде сте, сега нямаше да ви предлагам пиене… Водка или уиски?

— Къде е Адриана?

Итън извади бутилка водка и наля по два пръста.

— Работя в американското посолство. Първи секретар на съветника по политическите въпроси… Извинявайте, нямам лед. — Той подаде на Хари чаша и отиде да седне на канапето. — Здравата сте загазили, мистър Адисън. Адриана реши, че си струва да поговорим.

Хари въртеше чашата между пръстите си. Беше преуморен. Грохнал. С изопнати нерви. Но трябваше да се стегне. Итън можеше наистина да е дипломат, дошъл да му помогне. А можеше и да лъже. Кой знае дали не идваше с деликатна мисия. Да не допусне изостряне на отношенията между САЩ и Италия, когато го предадат на полицията.

— Не съм убил полицая.

— Значи не сте…

— Да.

— А видеозаписът?

— Измъчваха ме, после ме принудиха да говоря. Сигурно същите хора, които са го убили… След това ме изведоха… Стреляха по мен и решиха, че съм мъртъв… — Хари вдигна превързаната си ръка. — Само че аз не умрях.

Итън се облегна назад.

— Кои бяха тези хора?

— Не знам. Изобщо не ги видях.

— Говореха ли английски?

— Малко… Повече говореха на италиански.

— Значи в общи линии те убиха полицая, а вас отвлякоха и измъчваха.

— Да.

Итън бавно отпи от чашата си.

— Защо? Какво искаха?

— Разпитваха за брат ми.

— Свещеникът.

Хари кимна:

— Какво искаха да узнаят за него?

— Къде е.

— И какво им казахте?

— Че не знам къде е. И дали изобщо е жив.

— Така ли е?

— Да.

Хари вдигна чашата и отпи на един дъх половината водка. После я довърши и остави чашата пред Итън.

— Мистър Итън, аз съм невинен. Вярвам, че и брат ми е невинен. И ужасно се боя от италианската полиция. Може ли посолството да ми помогне? Все трябва да има някакъв начин.

Итън дълго го гледа замислено. Накрая стана и взе чашата на Хари. Отиде до шкафчето и наля по още едно питие.

— По принцип, мистър Адисън, трябваше да уведомя посланика още щом Адриана ми позвъни. Но той от своя страна би бил длъжен да съобщи на италианските власти. Щях да измамя една добра приятелка, а вас ви чакаше затвор или нещо по-лошо… В крайна сметка и двамата губехме.

Хари го погледна озадачен.

— Какво означава това?

— Моят бизнес е информацията, а не правораздаването, мистър Адисън… Съветникът по политическите въпроси има задачата да опознае политическия климат в страната, където работи. В моя случай това се отнася не само до Италия, но и до Ватикана… Убийството на римския кардинал и взривяването на автобуса за Асизи, които според полицията са два отделни случая, засягат и двете държави. Като личен секретар на кардинал Маршано брат ви е заемал привилегировано положение в църквата. Ако има пръст в убийството на папския наместник, едва ли е действал сам. При това положение можем с право да предполагаме, че убийството не е самостоятелен акт, а част от по-широка интрига в най-висшите кръгове на Светия престол… — Итън се върна и подаде чашата на Хари. — Там е нашият интерес, мистър Адисън — във Ватикана.

— Ами ако брат ми не го е извършил? Ако няма нищо общо?

— Засега ми се налага да споделям убеждението на полицаите, че автобусът за Асизи е взривен, с цел да убият брат ви. Неизвестните извършители са вярвали, че е мъртъв, но напоследък започват да се съмняват. Боят се от онова, което знае и може да разкрие. Биха сторили всичко, за да го намерят и да му запушат устата веднъж завинаги.

— Онова, което знае и може да разкрие… — Изведнъж Хари разбра. — Значи и вие го търсите.

— Точно така — тихо каза Итън.

— Не, имам предвид точно вас. Не посолството. Не и шефовете ви. Вие лично. Затова сте тук.

— Вече навърших петдесет и една, а още съм секретар, мистър Адисън. Няма да повярвате, ако ви кажа колко пъти са ми отказвали повишение… Не искам да се пенсионирам като секретар. Затова трябва да направя нещо, след което просто няма как да не ме повишат. Например да открия някаква интрига дълбоко във Ватикана.

— И искате да ви помогна — смаяно промърмори Хари.

— Не само на мен, мистър Адисън. На себе си. Онова, което знае брат ви… единствено то може да ви спаси. Разбирате го не по-зле от мен.

Хари го гледаше мълчаливо.

— Ако още е жив, дебне го смъртна заплаха. Откъде може да знае, че записът е фалшив? Знае само едно — че го молите да се предаде… а изгуби ли всяка надежда, трябва да се довери на някого. Кой ще е този някой, ако не вие?

— Може би… Но това няма значение. Защото той не знае къде съм. Аз пък не знам къде е той. И няма от кого да науча.

— Не допускате ли, че полицията проучва най-старателно всички пътници в автобуса — и живите, и мъртвите, — за да открие какво е станало? Да разбере как е извършил подмяната… или някой друг я е извършил вместо него.

— И с какво ми помага това?

— Адриана…

— Адриана ли?

— Тя е ненадминат професионалист. Узна за вас още след пристигането ви в Рим.

Хари зарея поглед настрани. Точно затова му бе устроила клопка в хотела. Тогава той й го каза в лицето и опита да се измъкне. Но тя изкопчи каквото й трябваше. През цялото време бе дебнала сензацията. Не тогавашната история, а онова, което можеше да изникне. Да, и тя като него бе ненадминат професионалист. Би трябвало да го разбере още от самото начало, защото именно това запълваше живота и на двама им. Това… и почти нищо друго.

— Как мислите, защо Адриана ме потърси веднага след разговора си с вас? — продължаваше Итън. — Защото знаеше какво иска, какво искам аз и с какво мога да ви помогна. Знаеше, че ако разиграе умело картите, ще спечелим всички.

Хари изруга, плъзна пръсти из косата си и отстъпи настрани. После пак се обърна.

— Всичко сте обмислили. Освен една дреболия. Дори да узнаем къде е, той не може да дойде при мен, нито пък аз при него.

Итън отпи от водката.

— Можете, стига да се промените… Ново име. Паспорт. Шофьорска книжка. Ако внимавате, можете да вървите, където си искате.

— И вие ще го направите…

— Да.

Хари се втренчи в него. Разгневен, смаян, подведен.

— На ваше място бих ликувал, мистър Адисън. В края на краищата вече разполагате с двама души, които искат да ви помогнат. И знаят как.

Хари продължаваше да го гледа.

— Итън, ти си гадно, скапано копеле.

— Не, мистър Адисън. Аз съм гаден, скапан чиновник.