Ден за изповед

70

Край една закътана масичка в откритото кафене на „Хотел дю Лак“ седеше красив мъж с ясносини очи. Беше малко под четирийсет, с раздърпани джинси и тънка джинсова риза. Седеше тук още откакто се смрачи, от време на време отпиваше глътка бира и гледаше минувачите.

Един сервитьор с бяла риза и черни панталони спря до него и посочи почти празната чаша.

— Ja — каза Томас Хосе Алварес-Риос Кайнд.

Сервитьорът кимна и се отдалечи.

Томас Кайнд не изглеждаше както преди. Черната му коса сега бе руса, веждите също. Приличаше на скандинавец или на застаряващ, но все още стегнат сърфист от Калифорния. Паспортът му обаче беше холандски. Фредерик Воор, търговец на компютърен софтуер, живеещ в Амстердам — така се бе регистрирал днес в хотел „Флоренция“.

Въпреки заявлението на Групо Кардинале отпреди близо три часа, че избягалият американски свещеник отец Даниъл Адисън вече не се издирва в Беладжо и че предположенията за присъствието му там вероятно са погрешни, пътищата около града си оставаха под наблюдение. Това означаваше, че полицията не се е отказала. Томас Кайнд също. Като опитен преследвач бе избрал това място, от което можеше да следи как пътниците се качват и слизат от корабчетата на подводни криле. Идеята идваше още от дните му на млад революционер и наемен убиец в Южна Америка. Узнай кого точно търсиш. Избери мястото, откъдето най-вероятно ще мине. После се зареди с наблюдателност и търпение, иди там и чакай. И както винаги това правило му помогна. От всички хора, минали тази вечер край него, най-интересен бе брадатият свещеник с черна барета, който слезе от последния кораб.

Плешивият, застаряващ носач отвори вратата на стая 327, включи нощната лампа, после сложи чантата върху поставката за багаж до нея и подаде на Хари ключа.

— Благодаря — каза Хари и бръкна в джоба си за бакшиш.

— No, Padre, grazie.

Човекът се усмихна, после се завъртя и излезе, затваряйки вратата зад себе си. Хари заключи — вече му ставаше навик — въздъхна дълбоко и огледа стаята. Беше малка, с изглед към езерото. Мебелите бяха стари, но добре поддържани. Двойно легло, стол, скрин, писалище, телефон и телевизор.

Той свали сакото и мина в банята. Пусна да се източи студената вода, после намокри врата си с длан. Когато вдигна глава, зърна лицето си в огледалото. Очите отсреща не бяха същите, които сякаш преди цяла вечност го гледаха тъй напрегнато от едно друго огледало, докато се любеше с Адриана; бяха различни, самотни, изплашени, но същевременно някак по-силни и решителни.

Той рязко обърна гръб на огледалото и се върна в стаята. Мимоходом погледна часовника.

23:10

Хари пристъпи до леглото и отвори малката пътна чанта. Вътре имаше нещо, което полицаите не забелязаха в прибързания си оглед. Лист от бележник на хотел „Баркета Екселсиор“ в Комо. С телефонния номер на Едуард Муи.

Той вдигна слушалката и след кратко колебание набра номера. Чу сигнала. Един път, два пъти. След третия някой вдигна отсреща.

— Pronto — изрече мъжки глас.

— Едуард Муи, ако обичате… Съжалявам, че ви безпокоя толкова късно.

Кратко мълчание, после прозвуча нов глас:

— Едуард Муи на телефона.

— Името ми е отец Джонатан Роу от Джорджтаунския университет. Американец съм. Току-що пристигнах в Беладжо.

— Не разбирам… — предпазливо отвърна гласът.

— Става дума за издирването на отец Даниъл Адисън… Гледах телевизия…

— Не ви разбирам.

— Сметнах, че като американски свещеник може би ще помогна там, където другите са безсилни.

— Съжалявам, отче. Нищо не знам. Цялата работа беше грешка. А сега, ако нямате нищо против…

— Аз съм в „Хотел дю Лак“. Стая триста двайсет и седем.

— Лека нощ, отче.

Щрак.

Хари бавно остави слушалката.

Миг преди Едуард Муи да прекъсне разговора, бе прозвучало едва доловимо пращене. Това потвърждаваше опасенията на Хари. Полицията подслушваше.