Ден за изповед

47

Снимката в паспорта върху масата показваше Хари с брада. Самият паспорт беше стар, с омачкани и протрити корици. Издаден от Американската паспортна служба в Ню Йорк. По вътрешните страници имаше печати от английските, френските и американските гранични власти, но освен тях нищо друго не издаваше къде е пътувал собственикът, защото напоследък почти никоя западноевропейска страна не подпечатваше паспортите.

Под снимката бе отпечатано името Джонатан Артър Роу, роден на 18 септември 1965 г. в Ню Йорк, САЩ.

До паспорта имаше шофьорска книжка от окръг Колумбия и преподавателска карта от Джорджтаунския университет. В шофьорската книжка се посочваше адресът му: Мълди Билдинг, Джорджтаунски университет, Вашингтон. И в двата документа имаше негова снимка.

Всъщност трите снимки бяха различни — с двете ризи и пуловера на Итън. Нищо не издаваше, че са правени на едно и също място — стаята, в която се намираше — и по едно и също време, вчера вечерта.

— Ето останалото. — Адриана Хол побутна към него издут плик. — Вътре има и пари. Два милиона лири, около хиляда и двеста долара. Ако трябва, ще намерим и още. Но Итън заръча да те предупредя: свещениците са бедни, тъй че недей много да харчиш.

Хари я погледна, после отвори плика и извади съдържанието — два милиона италиански лири в банкноти по петдесет хиляди и един лист с три гъсто напечатани абзаца.

— Тук пише кой си, къде работиш, с какво се занимаваш и тъй нататък — каза Адриана. — Ще ти свърши работа, ако вземат да те разпитват. Научи всичко наизуст и унищожи листа.

Сега Хари Адисън беше отец Джонатан Роу, йезуитски свещеник и хоноруван преподавател по право в Джорджтаунския университет. Живееше в студентското градче, където преподаваше от 1994 г. Беше израснал в Итака, Ню Йорк. Братя и сестри нямаше, а родителите му бяха починали. По-нататък следваха факти от биографията: къде е учил, кога е постъпил в семинарията, описание на Джорджтаунския университет и квартала около него — чак до такава подробност, че от стаята му се вижда река Потомак, но само през есента и зимата, когато листата са окапали.

Когато стигна до последния ред, той вдигна глава към Адриана.

— Тук пише, че като йезуит съм дал обет за бедност.

— Сигурно затова не ти е направил кредитна карта.

— Сигурно.

Хари се обърна и закрачи из стаята. Итън бе изпълнил обещанието си да му осигури всичко необходимо. Сега Хари трябваше да извърши останалото.

— Същински маскарад, нали? — обърна се той към Адриана. — Превръщам се в съвсем друга личност.

— Нямаш избор. — Хари се взря в нея. На вид изглеждаше съвсем обикновена жена. Бе спал с нея, но почти не я познаваше. И ако се изключеше онзи момент в мрака, когато усети, че дълбоко в душата си тя усеща смъртта и искрено се бои от нея — дори не толкова от самата смърт, колкото от възможността животът да свърши, — всъщност бе научил за Адриана почти всичко от телевизионния екран, а не от реалната близост.

— На колко години си, Адриана? На трийсет и четири?

— На трийсет и седем.

— Добре, трийсет и седем — кимна сериозно той. — Ако можеше да се промениш, каква би станала?

— Никога не съм мислила за това…

— Хайде, опитай. Какво ще избереш?

Тя рязко скръсти ръце.

— Не искам да се променям. Харесвам се такава, каквато съм. Години наред блъсках като луда, за да стигна дотук.

— Сигурна ли си?

— Да.

— Майка? Съпруга?

— Шегуваш ли се?

Смехът й бе едновременно презрителен и някак виновен, като че въпросът на Хари засягаше незараснала рана.

Той не отстъпи. Може би се държеше непочтено и грубо, но нещо го тласкаше да узнае повече за нея.

— Много жени съчетават семейството и кариерата.

— Не съм от тях — отсече Адриана и стана още по-сериозна. — Казах ти вече, обичам да спя с непознати… И знаеш ли защо? Това не само ме възбужда, но и ми дава пълна независимост. А за мен независимостта е най-важното нещо в света, защото ми позволява да работя както си знам, да върша каквото е необходимо, за да стигна до истината… Мислиш ли, че като майка бих се изправила под артилерийски обстрел, за да описвам нечия гражданска война?… Или в нашия случай — бих ли рискувала да прекарам остатъка от живота си в италиански затвор, осигурявайки фалшиви документи на един от най-издирваните хора в страната?… Не, Хари Адисън, нямаше да посмея заради децата си… Самотна съм и това ми харесва… Изкарвам добри пари, спя, с когото си поискам, посещавам места, каквито не си и сънувал, срещам се с хора, недостъпни за мнозина от най-видните политици… Това ме възбужда, а възбудата ми дава кураж да описвам фактите така, както са ги описвали някога, макар че днес никой друг не го прави… Егоизъм ли е? Не знам, по дяволите… Но не е маскарад, просто съм си такава… И ако нещо се случи, ако загубя, ще страдам единствено аз…

— И на седемдесет ли ще мислиш така?

— Питай ме, като ги навърша.

Хари продължи да я гледа. Ето значи защо имаше чувството, че телевизионните новини я разкриват по-добре от личното общуване. Просто цялата й душа излизаше на екрана. Такава бе и не желаеше да се променя. Владееше занаята до съвършенство. Преди седмица той би казал същото и за себе си. Няма нищо по-важно от свободата. Тя ти дава невероятни шансове, защото можеш да рискуваш. Вярваш в способностите си и играеш жестоко, на пределни скорости. Загубиш ли — това е положението… Но сега започваше да се съмнява. Може би защото вече нямаше и капчица свобода. Може би имаше цена, за която не бе подозирал. Просто и ясно… Или не чак толкова просто… А усещаше, че има и още нещо — нещо, което тепърва трябваше да опознае и разбере… Съдбата го бе подложила на изпитание, за да открие себе си…

— А сега накъде тръгвам… и кога? — чу той собствения си глас. — С кого ще поддържам връзка… с теб или с Итън?

— С мен. — Адриана извади от чантата си малък клетъчен телефон и му го подаде. — Знам какво прави полицията и по цял ден въртя телефоните. Никой няма да забележи един разговор в повече.

— Ами Итън?

— Когато му дойде времето, ще се свържа с него… — Адриана се поколеба, после леко изви глава, както правеше пред камерите, преди да обясни нещо. — Никога не си чувал за Итън… и той не е чувал за Хари Адисън друго, освен онова, което съобщават вестниците и телевизията, плюс може би някое вътрешно сведение от посолството… И мен не познаваш. Виждали сме се само веднъж, в хотела, когато се опитах да изкопча някакви сведения.

— Ами всичко това? — Хари се приведе напред и разпръсна по масата паспорта на Джонатан Артър Роу, удостоверението от Джорджтаунския университет и шофьорската книжка. — Какво ще стане, ако вместо наляво завия надясно, право в ръцете на Групо Кардинале? Да заявя на Роскани, че винаги си нося резервен комплект документи? Той ще иска да знае как и от кого съм ги получил.

Адриана се усмихна сърдечно.

— Хари, ти си голямо момче. Вече би трябвало да знаеш кое е ляво и кое дясно… Ако още не си научил, побързай. — Тя се приведе напред, целуна го по устните и прошепна: — Не бъркай посоките, моля те.

После си тръгна. На прага се обърна и му заръча да не напуска апартамента. Обеща да се обади, ако има нещо ново.

Той видя как вратата се затвори зад нея. Чу щракването на ключалката. Бавно наведе очи към документите върху масата. За пръв път в живота си съжаляваше, че не е посещавал актьорски курсове.