Ден за изповед

117

Лугано, Швейцария, къщата на Виа Монте Ченери 87, Все още 16 юли, четвъртък, същият час

Ясно утро след дъжд

Роскани се спусна по стъпалата и излезе на улицата. Беше брадясал, грохнал и костюмът му приличаше на хармоника. Чувстваше се толкова изтощен, че едва намираше сили да мисли. Но най-вече се чувстваше ядосан и уморен да слуша лъжи, особено от жени, които поне на вид изглеждат съвсем почтени. Първо майка Фенти, а сега в Лугано художничката Вероника Вакаро, атеистка на средна възраст, която се кълнеше, че не знае нищо за бегълците.

На полицейската хеликоптерна площадка в Лугано го посрещна старшият следовател, който пръв бе разговарял с Вероника Вакаро. Описа му целия разпит и резултата от обиска на дома й. Не бяха открили никакво доказателство, че къщата е била посещавана по време на краткото отсъствие на синьора Вакаро. Съседите обаче твърдяха, че вчера около пладне са видели за малко пред входа бяла камионетка с някакъв надпис. А две момчета разказваха, че снощи извели кучето на разходка под дъжда и на излизане забелязали отпред сива кола — мерцедес, гордо заяви по-голямото. Но когато се върнали, вече я нямало. Колкото до синьора Вакаро, тя си имаше желязно алиби: била излязла на туристически поход из Алпите да скицира пейзажи и се прибрала броени минути, преди да нахълта полицията.

Калпава работа. Също Кастелети и Скала, които бяха приключили разследването в Беладжо с разпита на целия персонал на църквата „Санта Киара“ начело с енорийския свещеник монсиньор Жан-Бернар Далбуз, французин по рождение. Крайният резултат от изтощителните разпити бе, че всички единодушно отричаха някой да ги е търсил по клетъчен телефон от Сиена в 4:20 предната сутрин. И, естествено, никой не знаеше, че въпросният телефон е регистриран на името на майка Фенти.

Лъжци. Всички лъжеха. Защо?

Ето, това подлудяваше Роскани. Всички тези хора рискуваха да попаднат за дълги години в затвора. Ала никой от тях не проговори. Кого или какво прикриваха?

Роскани обърна гръб на къщата на Вероника и се отдалечи по улицата. Кварталът бе тих, хората още спяха. Езерото в далечината също беше спокойно и от това разстояние изглеждаше гладко като стъкло. Какво търсеше тук? Улики, които другите са пропуснали? Пак ли се правеше на булдог като баща си? Трябваше ли да обикаля в кръг, додето не намери някакъв отговор? Или инстинктивно усещаше, че тук му е мястото? Като магнит, привлечен към гвоздея в куп стърготини. Той отхвърли мисълта и си каза, че е излязъл просто на чист въздух. После извади от джоба си омачкан пакет, захапа незапалена цигара и тръгна обратно към къщата.

Само след пет крачки го видя. Лежеше край пътя под един надвиснал храст и затова не бе подгизнал съвсем от снощния дъжд. Голям плик от дебела хартия с отпечатък на автомобилна гума. Роскани захвърли цигарата, наведе се и го взе. Вероятно го бе подхванала мокра, гума и след няколко оборота бе отхвръкнал настрани. По повърхността му личаха издатини, сякаш вътре бе имало нещо плоско и твърдо.

Роскани се върна към къщата, влезе и завари Вероника Вакаро — все още ядосана от разпита и досадното присъствие на полицията — да седи в кухнята по халат. В едната си ръка държеше чаша кафе, с другата барабанеше по масата, сякаш това можеше да прогони натрапниците веднъж завинаги. Роскани любезно помоли за сешоар.

— В банята е — каза тя на италиански. — Защо не вземете да се изкъпете? А пък ако ви се спи, леглото ми е на ваше разположение.

Роскани лекичко се усмихна на Кастелети, после мина край него, взе сешоара от банята и се зае да суши плика.

Застанал зад него, Кастелети гледаше как Роскани изглади плика върху ръба на мивката и започна да драска по него с молив, както децата копират монети в тетрадките си. Малко по малко взе да изплува образът на онова, което бе съдържал пликът.

Изведнъж Роскани спря.

— Боже господи.

Върху плика пред тях се очертаваше номерът на дипломатически автомобил. scv 13.

— Ватикана — промърмори Кастелети.

— Да — Роскани се озърна към него. — Ватикана.