Ден за изповед

120

Милано, същият час

Роскани зърна отдолу пистите на аерогара Линате и в същия момент усети, че хеликоптерът бързо се спуска. Откакто бе напуснал Лугано, информацията го затрупваше като лавина и продължаваше да пристига. На задните седалки Кастелети и Скала се редуваха да говорят по радиостанцията и да водят записки.

Роскани стискаше листа, който бе очаквал — кратък, но многозначителен факс от централата на Интерпол в Лион. Текстът гласеше:

Роскани светкавично бе наредил римският щаб на Групо Кардинале да разпрати заповед за арестуване до всички полицейски централи в Европа. Освен това снимката на Кайнд бе пусната по световните медии заедно с информацията, че престъпникът се издирва от Групо Кардинале във връзка с убийството на римския кардинал и взривяването на автобуса за Асизи. Роскани се сети за автобуса още щом в паметта му изплува името на Кайнд. Това бе негов типичен трик, известен на разузнавателните централи по цял свят. Използваше го редовно, когато можеше да си позволи някой друг да свърши работата вместо него. Стар и простичък ход, наречен „убий убиеца“ — оставяш човека да изпълни задачата, после незабавно се отърваваш от него, тъй че да няма доказателство кой го е наел.

Това обясняваше испанския пистолет „Лама“, открит край изгорения автобус. Кайнд бе изпратил в автобуса наемник, който да премахне отец Даниъл. След това бе взривил самия автобус, за да унищожи убиеца заедно с всички следи. Само че поради закъснение на убиеца целият план се бе провалил. Но пистолетът и експлозията сочеха недвусмислено към Томас Кайнд.

А сега с информацията, която Скала и Кастелети получаваха от Милано, полицията движеше следствието към бърза развръзка. Модният дизайнер Алдо Чанети, намерен убит на магистралата Комо — Милано, бе пътувал с последното корабче от Беладжо. Свидетели твърдяха, че разговарял с жена със сламена шапка — един млад полицай от Беладжо дори си спомни, че имала американски паспорт — и двамата слезли заедно на кея в Комо.

Междувременно полицията в Милано претърсваше квартала около хотел „Палас“, където бяха открили тъмнозеленото БМВ на Чанети. Недалеч от мястото бе централната миланска гара. Съдебните, лекари определиха часа на убийството между два и три през нощта. И след напрегнат разпит на всички железничари, работили от два до пет тази нощ, полицията откри една добродушна касиерка на средна възраст, която си спомняше, че малко преди четири сутринта е продала билет на жена с широкопола сламена шапка. Пътувала за Рим.

Жена ли? Никаква жена, беше Томас Кайнд.

Двигателите изреваха, хеликоптерът леко подскочи и кацна. Вратите се отвориха, тримата полицаи приведоха глави под витлата и изтичаха по бетона към наетия реактивен самолет, който щеше да ги откара до Рим.

— Що се отнася до дипломатическия номер scv 13, това, което си мислехме, се оказа вярно — извика тичешком Кастелети. — Малките номера обслужват папата и най-високопоставените кардинали. Няма лично зачислени автомобили. В момента мерцедесът с номер scv 13 е на поправка извън Ватикана.

Църквата. Ватикана. Рим.

Роскани чу грохота на реактивни двигатели, усети как облегалката го притиска, докато самолетът се устремяваше по пистата. След двайсет секунди бяха във въздуха и колесникът с глух шум се прибра в корпуса. Онова, което бе започнало като разследване по убийството на римския кардинал, описваше пълен кръг и се връщаше към самото начало.

Роскани разхлаби колана, измъкна последната цигара от смачкания пакет, прибра го в джоба си, захапа цигарата и извърна лице към прозореца. Долу слънцето проблясваше тук-там по езерца и сгради, сякаш цяла Италия се приличаше под безоблачното небе. Древна страна. Прекрасна, но вечно разтърсвана от безкрайни скандали и интриги на всички нива. Дали някоя страна бе успяла да се отърси от това? Не му се вярваше. Но той беше италианец и страната там долу бе негова. А като полицай имаше задължението да налага законите и да се грижи за правосъдието.

Отново видя Джовани Пио, негов приятел, партньор и кръстник на децата му, да лежи в колата си облян в кръв, с простреляно лице. Видя надупченото от куршуми тяло на римския кардинал и обгорелите останки от автобуса за Асизи. Спомни си касапницата в Пескара и Беладжо. И се запита що е правосъдие.

Да, престъпленията бяха извършени на италианска земя, където той имаше властта да ги накаже. Но зад стените на Ватикана нямаше никакви пълномощия. И щом бегълците попаднеха отвъд тях, можеше само да предаде доказателствата на главния прокурор Марчело Талиа. От този момент правосъдието преставаше да е негово. Щеше да попадне в ръцете на политиците. И в крайна сметка всичко щеше да свърши дотам. Отлично си спомняше как в началото на разследването по убийството на римския кардинал Талиа предупреди за „деликатната същност на цялото следствие и възможните политически усложнения между Италия и Ватикана“.

С други думи, ако пожелаеше, Ватикана можеше да убива безнаказано.