Ден за изповед

92

Маршано напусна стаята сам, ала с това се изчерпваше свободата му. Протоколът го задължаваше да изчака останалите и сега в лимузината цареше тишина.

Когато зелената порта се затвори зад тях и завиха по Виа Брюксел, Маршано се загледа през прозореца. Знаеше, че след като инвестициите вече са осигурени, днешната постъпка е решила съдбата му.

Отново си мислеше за трите езера, обречени от Палестрина. Кои градове щяха да последват Хефей и кога точно — това знаеше само държавният секретар. Безумието и жестокостта на Палестрина не се поддаваха на разбиране. Проявената преди малко самозаблуда беше просто невероятна. Кога и как се бе преобразил този разумен и почтен човек? Или чудовището открай време се спотайваше в него?

Шофьорът зави и намали скоростта сред претовареното следобедно движение. Маршано усещаше присъствието на Палестрина до себе си, долавяше втренчените погледи на Капици и Матади отсреща, но се преструваше на разсеян. Мислеше за китайския банкер Ян Йе, но си го спомняше не като хитър бизнесмен или непоклатимо властен член на Китайската компартия и изтъкнат съветник на председателя, а като приятел и сърдечен човек, способен само минута след догматична политическа реч да заговори за личните си тревоги относно здравеопазването, образованието и добруването на бедните по света; а сетне с ведър смях да побъбри колко хубаво би било да поканят италиански винари в Китай за обмяна на опит.

— Често ли водите телефонни разговори със Северна Америка? — раздаде се изведнъж зад гърба му острият глас на Палестрина.

Маршано извърна глава и видя, че Палестрина го гледа втренчено. Грамадното му тяло заемаше почти половината седалка.

— Не разбирам.

— По-точно с Канада. — Палестрина не го изпускаше от поглед. — С провинция Алберта.

— Все още не разбирам…

— 1011 403 555 2211 — изреди Палестрина по памет. — Спомняте ли си номера?

— А трябва ли?

Маршано усети как колата се люшна, докато завиваха по Виа Пинчана. Навън се мярна познатата зеленина на Вила Боргезе. Мерцедесът рязко увеличи скоростта. Движеха се към Тибър. Скоро щяха да минат на отсрещния бряг и да продължат към Ватикана. Току-що бяха отминали частния апартамент на Маршано и той знаеше, че го вижда за последен път.

— Това е номерът на хотела в Банф Спрингс. Търсен е два пъти от кабинета ви сутринта на единайсети, събота. И още веднъж същия ден следобед от клетъчния телефон на отец Бардони. Вашият личен секретар. Човекът, който замени свещеника.

— Много разговори се водят от кабинета ми. Отец Бардони работи по цял ден, както и аз, и мнозина други… Не водя сметка на всяко обаждане… — Маршано сви рамене.

— В присъствието на Яков Фарел ми казахте, че свещеникът е мъртъв.

Маршано надигна глава и погледна Палестрина в очите.

— Така е…

— Тогава кого са довели преди два дни в Беладжо, по-точно във Вила Лоренци? Вечерта на дванайсети, неделя.

Маршано се усмихна.

— Май вярвате на телевизията.

— Разговорите с хотела се проведени в събота, свещеникът е докаран във Вила Лоренци в неделя. — Палестрина се приведе пред лицето на Никола Маршано и платът на сакото му изпращя. — Вила Лоренци е собственост на писателя Ерос Барбу. Барбу е на почивка в Банф Спрингс.

— Ако питате дали познавам Ерос Барбу, ваше преосвещенство, имате право. С него сме стари приятели още от Тоскана.

Палестрина продължи да го оглежда. Най-сетне се облегна назад.

— В такъв случай навярно ще ви е тъжно да чуете, че е извършил самоубийство.