Ден за изповед

49

Рим, същият час

Роскани сам не знаеше от къде на къде му бе хрумнало да зареже цигарите точно сега. Но в седем тази сутрин просто изгаси в пепелника недопушената цигара и категорично си каза, че вече не пуши. Оттогава насам заместваше цигарите с какво ли не. Кафе, дъвка, кифлички. Пак кафе, пак дъвка. В момента ядеше сред юлската жега шоколадов сладолед и ближеше лепкавите петна от пръстите си, крачейки през навалицата към полицейското управление. Но нито топящият се сладолед, нито никотиновият глад можеха да го откъснат от тревогата за изчезналия пистолет „Лама“ със заглушител на дулото.

Тази мисъл го споходи към полунощ и не му даде да мигне до сутринта. Още в ранни зори огледа протокола за „Преотстъпване на веществено доказателство“, който Пио и Яков Фарел бяха подписали във фермата. С него Фарел предаваше на Пио оръжието, открито на мястото на взривения автобус. Коректно и законно. Означаваше, че пистолетът е бил у Пио и след неговата смърт е изчезнал заедно с Хари Адисън. Но това беше само стандартна полицейска дейност и нямаше почти нищо общо с тревогата, която го гризеше и досега. През цялото време бе вярвал, че испанският пистолет е бил носен от отец Даниъл и категорично доказва връзката му с испанския комунист Мигел Валера — човека, набеден за убиец на римския кардинал.

Но — ето кое го тормозеше — дали оръжието наистина имаше нещо общо с отец Даниъл? Дали не бе принадлежало на някой друг в автобуса? На някой, изпратен да го убие? Ако беше така, значи си имаха работа не с едно, а с две престъпления: опит за убийство на свещеника и взривяване на целия автобус.

23:30

Горещо и душно. Жегата не отслабваше вече цяла седмица и дори в този късен час температурата беше над двайсет и осем градуса.

Търсейки някакво облекчение, кардинал Маршано замени дебелите църковни одежди с лек памучен панталон и лятна риза, после излезе в малкото вътрешно дворче на апартамента си да подири поне лекичък нощен ветрец.

Сноп лъчи от прозореца на библиотеката осветяваше чушките и доматите, които бе засял в края на април. Зеленчуците узряха рано и вече бяха почти готови за бране. Заради жегата. Не че беше чак толкова изненадващо. През голи обикновено е горещо. За момент Маршано си спомни с усмивка малката двуетажна къща сред нивите край Тоскана, където бе израснал с още четирима братя и три сестри. Лятната жега означаваше две неща — дълги, изтощителни дни, когато цялото семейство работеше на полето от тъмно до тъмно… и безброй скорпиони. По два-три пъти на ден се налагаше да ги измитат от къщата и никой не си лягаше под завивките, нито пък надяваше риза, панталони или обувки, без предварително да ги изтръска. Ужилването оставяше белег, а болката не се забравяше с години. Скорпионите бяха първите Божии създания, които намрази от дън душа. Но по онова време още не познаваше Палестрина.

Маршано напълни лейката, поля зеленчуците, после я върна на място и избърса потта от челото си. Все още нямаше ветрец, а нощта като че ставаше още по-задушна.

Жегата.

Той се опита да я прогони от мислите си, но не успя, защото знаеше, че именно тя бе задействала китайския часовник на Палестрина. Всеки ден Маршано прелистваше вестниците, гледаше световните прогнози за времето по телевизията и проверяваше в Интернет, полагайки всички усилия да събере изчерпателни данни за метеорологичните условия в Азия. Знаеше, че и Палестрина върши същото. Само че държавният секретар разполагаше с далеч по-всеобхватна система за сбор на информация — най-вече, защото заради своя „Китайски протокол“ Палестрина лично бе станал запален поклонник на науката за атмосферните условия. За по-малко от година той се превърна едва ли не в експерт по компютърните метеорологични модели. Ако нямаше далеч по-важни дела, той с лекота би могъл да направи кариера като водещ италиански специалист метеоролог.

Това, което очакваше, бе продължителен период на горещо и влажно време над източните райони на Китай. Подхранвани от слънцето, микроскопичните водорасли щяха светкавично да се размножат из езерата, замърсявайки с биологични токсини основните водоизточници за околните градове и села. А щом настанеха подходящи условия и започнеше масово развитие на водораслите, Палестрина щеше да даде заповед за начало на „протокола“. Целта бе неусетно да бъдат отровени водоизточниците, тъй че вината да падне върху водораслите и неспособността на старите пречиствателни системи да отстранят замърсяването.

Смъртта на огромен брой хора щеше да предизвика небивало обществено негодувание. И държавното ръководство щеше тайно да се изплаши, че обзетите от паника провинции могат да сметнат Пекин за неспособен да се справи с водоснабдяването. Би възникнала заплаха тези области да се откъснат от централното правителство, което можеше да изправи Китай пред най-големия му кошмар — опасността да рухне, както бе станало със Съветския съюз. При подобни условия държавното ръководство би приело енергичната и съвсем дискретна препоръка на един свой стар и верен съюзник да се създаде спешно консорциум от фирми (редица от тях вече работещи по различни проекти в Китай), които незабавно да реконструират архаичната система за водоснабдяване. От каналите и резервоарите до пречиствателните станции и водноелектрическите централи.

Естествено, този стар и верен съюзник щеше да бъде Пиер Веген. А компаниите и корпорациите щяха да се контролират от невидимата сянка на Ватикана. Такъв бе планът на Палестрина: властваш ли над водата в Китай, владееш цялата страна.

А за да овладее водата, му трябваше горещо време. Днес беше горещо както в Италия, така и в Източен Китай. И Маршано знаеше, че ако не настъпи внезапна промяна на времето в Азия, след броени дни Палестрина ще даде заповед за начало на ужаса.

Докато се обръщаше да влезе в къщата, Маршано зърна на горния прозорец женско лице. Видя го само за миг, сетне то бързо се дръпна навътре. Беше сестра Мария-Луиза, новата му икономка, или по-скоро новата икономка на Палестрина, назначена тук, за да му напомня, че непрестанно е под наблюдение, че каквото и да върши, Палестрина стои зад гърба му.

След като влезе, Маршано уморено седна зад бюрото да прегледа окончателната чернова на протокола от вчерашното съвещание и новите инвестиционни планове, одобрени от Кардиналския съвет. В понеделник сутрин щеше да поднесе документа на Палестрина за подпис, И от този момент плановете ставаха обективна реалност.

Докато работеше, от дълбините на съзнанието му се надигна въпрос, който дебнеше нейде в душата му като жива твар, за да го мъчи във всеки миг на спокойствие — как бяха позволили на Палестрина да се превърне в такова чудовище и защо самият той бе тъй жалък и неспособен да стори нещо? Защо не бе потърсил лична среща със светия отец, защо не бе пратил тайна докладна записка до Кардиналския съвет, за да признае какво е станало, какво ще се случи и да помоли за помощ?

Уви, прекалено добре знаеше отговорите, защото вече стотици пъти неизменно стигаше до тях. Светият отец беше стар, вярваше безрезервно на своя държавен секретар и следователно за нищо на света не би приел лоша дума срещу него. А кой ръководеше Кардиналския съвет? Самият Палестрина. Той се радваше на всеобща почит, имаше съюзници навсякъде. Едно толкова чудовищно обвинение щеше да бъде посрещнато или с присмех, или с възмущение, а авторът му — обявен за еретик или безумец.

Борбата ставаше още по-неравна след заплахата на Палестрина да го обвини в убийството на кардинал Парма заради извратена любовна страст. Как можеше Маршано да се защити срещу подобна лъжа пред папата или кардиналите? Никак, защото Палестрина държеше картите и ги раздаваше както си искаше.

А нещата се усложняваха още повече от факта, че първоначално всичко започна от най-вътрешните кръгове във Ватикана след лична молба на папата да потърсят начин за разширяване на църковното влияние през следващия век. Много линии бяха проучени и предложени, докато най-сетне Палестрина представи своя план — нарочно окастрен от всички опасни подробности. По онова време и Маршано, и всички останали се изсмяха, смятайки това за шега. Но не беше шега. Държавният секретар говореше напълно сериозно.

За ужас на Маршано единствено кардинал Парма изказа възражение. Останалите — монсиньор Капици и кардинал Матади — кротко мълчаха. Всъщност не би трябвало да се изненадва. Очевидно Палестрина ги бе преценил най-грижливо. Като твърд и консервативен църковник от старата школа Парма никога не би се съгласил. Но съвсем другояче стояха нещата с шефа на Ватиканската банка Капици, завършил Оксфорд и Йейл, както и с префекта на Епископското сдружение Матади, чието семейство бе едно от най-високопоставените в Заир. И двамата бяха крайно амбициозни политически играчи, неслучайно стигнали до върховете на църквата. Надарени със силна мотивация и крайна предпазливост, те имаха огромна поддръжка в църквата. А тъй като знаеха, че Палестрина няма желание да поеме пряко властта, и двамата бяха вперили погледи в папския престол; при това знаеха още, че единствено от капризите и властта на Палестрина зависи кой ще се настани там.

Маршано бе съвсем различен. Успехите си бе постигнал не само благодарение на своя блестящ ум и категоричното нежелание да се меси в политически машинации, но и защото си оставаше по душа обикновен свещеник, вярващ в Бога и църквата. Това го правеше истински „довереник“ — честен наивник, неспособен да повярва, че в съвременната църква има място за хора като Палестрина. И благодарение на това всеки можеше да го манипулира чрез искрената му вяра.

Внезапно Маршано стовари юмрук върху масата, като в същия миг се укори гневно за своята слабост и наивност, дори за дълбоката набожност, на която бе посветил целия си живот. Ако тази яростна, сурова самооценка беше дошла по-рано, би имал шанс да стори нещо, ала сега вече бе твърде късно. Папата бе преотстъпил почти изцяло на Палестрина контрола над Светия престол, а единственият протестен глас, гласът на кардинал Парма, мълчеше завинаги. Капици и Матади следваха своя водач с приведени глави. Палестрина бе грабнал юздите, за да подхване ужасяващ галоп, който вече не можеше и нямаше да бъде спрян. Оставаше им само да чакат смъртоносната жега на китайското лято.