Ден за изповед

63

Оптическият прицел бе марка „Цайс Диавари С“ и Томас Кайнд гледаше през него как тъмносинята алфа ромео се спуска надолу по хълма откъм Беладжо. Кръстосаните нишки падаха точно върху челото на Кастелети и след леко изместване вляво хванаха Роскани по същия начин. После се мярна карабинерът зад волана, колата отмина и Кайнд се отдръпна назад. Не знаеше дали и днес да се нарича S, защото не бе сигурен дали плановете и обстоятелствата ще го доведат до целта.

S като „снайпер“. Избираше това име, когато се подготвяше физически и душевно за убийство от разстояние. За пръв път се повиши сам в елитен снайперист след първото си убийство, когато в Чили застреля фашистки войник от прозореца на една канцелария, докато войската откриваше огън по митинг на студенти марксисти.

С едно завъртане надолу и надясно той хвана в прицела командния пункт на карабинерите малко преди началото на дългата алея към разкошното крайбрежно имение, известно под името Вила Лоренци. Още малко надясно, и вече се целеше в трите полицейски моторници, спрели по на половин километър една от друга и на стотина метра навътре в езерото.

Чрез Фарел бе узнал, че Вила Лоренци принадлежи на знаменития италиански романист Ерос Барбу, който в момента пътувал из Западна Канада и не бил стъпвал във вилата от Нова година, когато организирал тук своя ежегоден бал, едно от най-изисканите събития в Европа. В отсъствието на Барбу с вилата се разпореждал някакъв чернокож южноафрикански поет на име Едуард Муи, настанен срещу задължението да наглежда сградите и да ръководи двайсетината слуги и градинари. По нареждане на Ерос Барбу полицията бе получила разрешение да претърси имението.

Адвокатите на Барбу бяха разпространили официално изявление, че нито той, нито Едуард Муи знае каквото и да било за отец Даниъл Адисън и че никой от персонала не е забелязал край Вила Лоренци да спира кораб. Още по-малко пък да слиза човек, придружаван от четирима санитари.

Томас Кайнд направи няколко крачки напред-назад между дърветата по хълма над вилата, после отново вдигна прицела и видя как алфата на Роскани спира до командния пункт. В същия момент откъм централната сграда се зададе Едуард Муи зад волана на моторна триколка с ремарке, напомняща донякъде стар мотоциклет „Харли Дейвид сън“.

Кайнд се усмихна. Поетът беше облечен в риза с тютюнев цвят, джинси и кожени сандали. Дългата му коса, стегната отзад на опашка, вече почваше да се прошарва по слепоочията и му придаваше вид на изтъкнат хипар или застаряващ рокер.

Роскани и Муи побъбриха за момент, после поетът отново яхна возилото си и потегли към вилата, следван от колата на Роскани и два големи камиона, претъпкани с въоръжени карабинери. Томас Кайнд не се съмняваше, че полицията ще остане с празни ръце. Но и не се съмняваше, че жертвата му е нейде там или в околностите. Значи трябваше да изчака, да огледа и чак тогава да пристъпи към действие. Важното е да имаш търпение.

Хефей, Китай, хотел „Задморски Китай“, 14 юли, вторник

Ли Уън се завъртя неспокойно в леглото. Душната жега не му даваше да заспи. След трийсет секунди пак се извъртя и погледна часовника. Половин час след полунощ. След три часа трябваше да става. След четири — да е на работа. Той отпусна глава. Тъкмо тази нощ най-много се нуждаеше от почивка, а сънят не идваше. Той се помъчи да прогони от ума си всичко, да не мисли какво ще извърши и в какво ще се превърне Хефей само двайсет и четири часа, след като смъртоносният препарат, изобретен от американския хидробиолог Джеймс Хоули, попадне в резервоара за питейна вода на градската пречиствателна станция. Никой не проверяваше водопровода за наличие на полицикличен ненаситен алкохол, а веществото нямаше вкус, цвят и мирис. Подхвърлено в пречистената вода във форма на снежна топка, след размразяването си то щеше да предизвика жестоки спазми на храносмилателната система, последвани от остър пристъп на разстройство и накрая смърт от вътрешен кръвоизлив в срок от шест до двайсет и четири часа. Въведеното количество, пресметнато при концентрация десет части на милион в чаша питейна вода, бе достатъчно за смъртоносно отравяне на сто хиляди души.

Десет части на милион.

Сто хиляди мъртви.

Ли Уън се мъчеше да не мисли за това, но не можеше. Нейде в далечината отекна гръмотевица. Почти в същото време полъхна ветрец и завесите на отворения прозорец потрепнаха. Наближаваше буреносен фронт с вятър и топъл дъжд. До сутринта щеше да е отминал, оставяйки подир себе си кал и още по-непоносима жега. Блясъкът на светкавица освети за миг цялата стая. Осем секунди по-късно налетя гръмотевичен тътен.

Ли Уън тревожно се надигна на лакът и хвърли поглед през стаята. В ъгъла до куфара му имаше малък хладилник. Китайските хотели рядко предлагаха стаи с хладилници, особено в по-малки градове като Хефей. Но този тук бе изключение. Именно затова Ли Уън избра тъкмо него и посочи тъкмо тази стая. В нея имаше не какъв да е хладилник, а с камера, което бе още по-важно, защото в него снощи бе замразил полицикличните „снежни топки“. Щяха да си останат там, докато тръгнеше за пречиствателната станция след около три часа.

Отново проблесна мълния. За момент неоновата фирма на хотела изгасна, после отново светна. Ли Уън окончателно се разсъни. Гледаше в мрака с разширени очи. Само това му лисваше сега — да спре електричеството.