Ден за изповед

48

Кортона, Италия, все още 11 юли, събота, 9:30

Сестра Елена Возо напазарува и излезе от малката бакалия на Пиаца Синьорели с голям плик пресни зеленчуци. Беше ги подбрала най-грижливо, за да направи колкото се може по-вкусна и хранителна супа. Не само за тримата мъже, които я придружаваха, но и за Майкъл Рурк. Време беше поне да опита да го нахрани. Тази сутрин бе наквасила устните му и той машинално преглътна. Но когато се опита да му предложи вода, той само я изгледа безпомощно, сякаш го товареше с непосилна задача. И все пак се надяваше, че ако му поднесе топло зеленчуково пюре, ароматът ще го изкуши да хапне. Дори една лъжичка би била по-добре, отколкото нищо, защото това щеше да е начало. А започнеше ли веднъж да се храни, Елена щеше да махне системите и да му помогне да си възвърне силите.

Марко я видя как излезе и тръгна към края на тясната калдъръмена улица, където бяха спрели колата. При други обстоятелства би отишъл да й помогне за покупките. Но не и днес, не тук посред бял ден. Макар че пътуваха с една и съща кола, не биваше да ги виждат заедно в магазина или по улиците. По-късно някой би могъл да си спомни. Да, италианци бяха, но не от Кортона — един мъж и монахиня. Вървяха заедно, напазаруваха и си тръгнаха. Защо? Какво търсеха тук? Това стигаше, за да каже някой след време: „Да, тук бяха. Видях ги.“

Изведнъж Марко видя как Елена спря, озърна се и влезе в някакво малко магазинче. Той също спря, като се питаше какво й е хрумнало. Тясната уличка вляво от него слизаше стръмно надолу. От далечната равнина се изкачваха пътища към древния укрепен град на умбрийците и етруските. Марко искрено се надяваше, че не ще му се наложи пак да го превърне в крепост.

Когато отново погледна магазинчето, Елена вече излизаше. Тя му хвърли бегъл поглед и продължи към колата. След пет минути стоеше до малкия сребрист фиат, с който ги бе последвал Пиетро от Пескара. Марко наближи, изчака да се отдалечат неколцина минувачи, после пое покупките от Елена и отключи вратата.

— Защо влезе в магазина? — запита той, докато потегляха.

— Забранено ли е?

— Не, разбира се. Просто не бях подготвен.

— Аз също и точно затова влязох.

И тя извади от плика в скута си един пакет.

Дамски превръзки.

В единайсет супата и пюрето къкреха върху кухненската печка, а Елена беше на втория етаж, в спалнята на Майкъл Рурк. За пръв път пациентът седеше в креслото, с възглавнички под ръцете. Марко бе помогнал да го настанят, после излезе да запали цигара. Лука спеше горе, в спалнята на третия етаж. Също както в Пескара той бе поел нощната смяна — седеше отвън в камионетката от единайсет вечерта до седем сутринта. На всеки два часа идваше при Елена, за да преобърнат пациента. После пак излизаше да пази.

От какво? Или от кого? Елена отново и отново си задаваше тези въпроси.

През прозореца на спалнята се виждаше как Марко пуши и обикаля по каменната стена в южния край на двора. Под стената беше пътят, а от портата в нея започваше алеята към къщата. Отсреща имаше голяма ферма и нивите се разстилаха в лятната мараня чак до хоризонта. Зад главната постройка ореше трактор, вдигайки облак прах.

Внезапно Пиетро мина през кипарисите под прозореца и тръгна към Марко. Заради горещината беше само по разкопчана риза с навити ръкави и ясно се виждаше пистолетът, затъкнат под колана му. Спря до стената и двамата с Марко размениха няколко думи. После се озърна към къщата, сякаш усещаше, че ги наблюдават.

Елена се завъртя към Майкъл Рурк.

— Удобно ли ви е така? — попита тя.

Той кимна едва доловимо. Само приведе леко глава, но все пак това бе недвусмислен отговор, далеч по-категоричен от досегашното примигване, когато Елена стискаше пръстите му.

— Сготвила съм ви нещо. Искате ли да видим дали ще можете да похапнете?

Този път нямаше отговор. Пациентът само я гледаше, после бавно завъртя очи към прозореца. Елена се втренчи в него. Макар и превързан, с извита глава на фона на светлината, той придобиваше съвсем нов профил. Елена се поколеба, погледа го още малко, сетне мина в своята ниша.

Да, наистина бе купила от магазина дамски превръзки. Но това беше само повод. Нещо друго бе привлякло вниманието й — вестникарският щанд и върху него новият брой на „Ла Република“ с грамадно заглавие: Още се търсят избягалите убийци на кардинал Парма. И отдолу с по-ситни букви: „Полицията проучва жертвите от взривения автобус за Асизи“.

Елена бе чувала и за двата случая, но не знаеше подробности. Естествено, в манастира се развълнуваха много от убийството на кардинала, а после дойде и вестта за взривения автобус. Но почти веднага след това я изпратиха в Пескара, където нямаше време нито за вестници, нито за телевизия. И все пак още щом зърна заглавията, тя инстинктивно ги свърза с Марко и другите двама въоръжени мъже, които охраняваха денонощно нейния пациент. И за разлика от нея явно знаеха много добре какво става.

Тази сутрин в магазина тя взе вестника и видя снимките на издирваните. Умът й заработи трескаво. Автобусът беше взривен в петък. Майкъл Рурк бе катастрофирал в понеделник някъде из планините край Пескара. Във вторник сутринта й наредиха да замине за Пескара. Възможно ли бе някой да е оцелял от експлозията с кома и тежки изгаряния? И дори със счупени крака? Възможно ли бе тайно да го прехвърлят за ден-два от една болница в друга или пък в частно жилище, докато уредят настаняването му в Пескара?

Тя бързо купи вестника. А после — както за да го скрие от Марко, така и да си осигури повод за влизане в магазина — взе пакет дамски превръзки и мушна двете покупки в плика при зеленчуците.

След като се прибра, тя веднага отиде в своята ниша и сложи превръзките върху лавицата, където всеки можеше да ги види. Вестника сгъна грижливо и го скри под дрехите в куфара си.

„Мили Боже — въртеше се непрекъснато из ума й. — Ами ако Майкъл Рурк и отец Даниъл Адисън са един и същи човек?“

Изми си ръцете, преоблече се и понечи да извади вестника, за да сравни дали има някаква прилика между снимката и нейния пациент. Но не успя, защото Марко я повика от стълбището. Тя отново прибра вестника, затвори куфара и отиде да види какво иска.

Сега Марко и Пиетро бяха навън, а Лука спеше. По-удобен момент нямаше да намери.

Когато излезе от нишата, Майкъл Рурк все още седеше с гръб към нея и гледаше през прозореца. Тя пристъпи по-близо, сгъна вестника и го вдигна така, че снимката на отец Даниъл да се изравни с лицето на пациента. Превръзките пречеха да прецени; освен това Майкъл Рурк беше брадясал, докато снимката показваше отец Даниъл гладко избръснат, но… челото, скулите, носът, изражението…

Ненадейно Майкъл Рурк извърна глава и погледна право към нея. Елена трепна, отскочи назад и скри вестника зад гърба си. Той за дълго се вгледа в нея и тя изпита увереност, че е разбрал какво прави. После болният бавно отвори уста.

— Во… ххо… о… дааа — дрезгаво избъбри той. — Во… о… оо… дааа…