Ден за изповед

130

Уси, Китай, 17 юли, петък, 3:20

Блясък!

Ли Уън изкриви лице от ослепителната лазерна светлина и се помъчи да отдръпне глава. Груба ръка го блъсна обратно.

Блясък! Блясък! Блясък!

Нямаше представа кои са тези хора. Нито пък къде се намира. Или как го бяха открили, докато се промъкваше към гарата през ужасената тълпа. Просто се мъчеше да напусне града след трескав спор с ръководството на водопречиствателната станция. Пробите, които бе взел на разсъмване, показваха тревожна концентрация на токсини от синьо-зелени водорасли — също като в Хефей. И той им го каза. Но единственият резултат от неговото предупреждение бе масово струпване на местни политици и здравни инспектори. Докато приключат със споровете и спрат водоснабдяването от езерото Тайху, бедствието вече беше в разгара си.

— Признай! — заповяда някой на китайски.

Груби пръсти отметнаха назад главата на Ли Уън и той видя над себе си лицето на офицер от Народоосвободителната армия, но веднага разбра, че не е само това. Този човек беше от Министерството на държавната сигурност.

— Признай! — повтори офицерът.

Изведнъж тласнаха лицето на Ли Уън към купчина листове, пръснати по масата пред него. Той се вгледа. Това бяха формулите, които получи в пекинския хотел от американския хидробиолог Джеймс Хоули. Носеше ги в куфарчето си, когато го арестуваха.

— Рецепти за масово убийство — изрече гласът зад него. Ли Уън бавно надигна глава.

— Нищо не съм направил — каза той.

Рим, 16 юли, четвъртък, 21:30

Скала седеше и гледаше как жена му играе на карти с майка си. Децата му — на една, три, пет и осем години — спяха. Имаше чувството, че от месеци не си е бил у дома, и искаше да остане тук. Просто да слуша, как бъбрят жените, да усеща мириса на апартамента и да знае, че децата му са в съседната стая. Но не можеше. В полунощ трябваше да смени Кастелети пред апартамента на Виа Николо V и да изчака, докато Роскани пристигне в седем сутринта. После можеше да поспи три часа, преди да се срещнат в десет и половина, за да проследят как служебният локомотив влиза във Ватикана — и сетне излиза — през грамадната желязна порта в непристъпните стени.

Канеше се да иде в кухнята и да свари кафе, когато телефонът иззвъня. Тон бързо вдигна слушалката.

— Si.

— Хари Адисън е в Рим… — изрече гласът на Адриана Хол.

— Знам…

— Брат му е с него.

— Аз…

— Къде са, Сандра?

— Не знам…

— Знаеш, Сандра, не ме лъжи. Не точно сега, след толкова много години.

Толкова много години… Скала си спомни времето, когато Адриана бе млада репортерка, току-що пристигнала в Рим. Готвеше се да пусне репортаж, след който кариерата й щеше да хвръкне до небесата, но така би провалила следствието на Скала по едно тежко убийство. Той я помоли да изчака и тя неохотно се съгласи. Заради това стана fidarsi di — достойна за доверие. И той й вярваше, години наред й подхвърляше вътрешна информация, а тя от своя страна подпомагаше полицията със сведения. Но този път бе различно. Прекалено много неща бяха заложени на карта. И Господ нямаше да ги спаси, ако медиите узнаеха, че полицията помага на братята Адисън.

— Съжалявам. Не разполагам със сведения… Късно е, разбери… — тихо каза Скала и затвори телефона.