Ден за изповед

51

Кортона, Италия, 12 юли, неделя, 5:10, 11:10 в Пекин

— Благодаря, приятелю — каза Томас Кайнд на английски.

После изключи телефона и го остави на седалката до себе си. Обаждането на Чън Ин идваше точно в уреченото време и носеше очакваните новини. Ли Уън пътуваше с документите към дома си. Не бе имало лична среща. Да, Чън Ин си го биваше. Надежден човек. Именно той бе изпълнил трудната задача да открие Ли Уън — идеална, послушна пионка, притежаваща необходимите умения и мотиви да извърши каквото й се заръча и в същото време достатъчно дребна, за да могат при необходимост във всеки момент да се отрекат от нея или просто да я унищожат.

В знак на добра воля Чън Ин бе получил част от възнаграждението си предварително, а остатъка щяха да му платят, след като Ли Уън си свърши работата. После и двамата щяха да изчезнат: Ли Уън — тъй като ставаше безполезен, а не биваше да оставят следа; Чън Ин — защото би било благоразумно да напусне страната за известно време, а и парите му бяха извън Китай, по-точно в една банка в центъра на Сан Франциско.

Някъде изкукурига петел и този звук мигновено върна Томас Кайнд към непосредствената задача. В неясните лъчи на идващата зора пред него едва се мержелееше къщата. Беше настрани от пътя, оградена с каменна стена.

Томас Кайнд можеше да се вмъкне още когато пристигна малко след полунощ. Щеше да прекъсне електроснабдяването и да има предимство с очилата за нощно виждане. Но все пак би се наложило да извърши убийствата в пълен мрак. А не искаше да рискува срещу трима мъже.

Затова отби наетия мерцедес в един черен път на около километър и половина. Преоблече се в тъмнината и провери оръжията си — два деветмилиметрови валтера MPK7 с по трийсет патрона в пълнителите. После зачака спокойно, като си припомняше от време на време печалните събития в Пескара, когато собственикът на „Сервицио Амбуланца Пескара“ Еторе Капуто и жена му отказаха да разговарят за линейката, потеглила преди два дни от болницата „Санта Чечилия“ в неизвестна посока.

За жалост и тримата споделяха една обща черта — упорството. Капуто и жена му не искаха да говорят, а Томас Кайнд твърдо беше решил да не си тръгва без отговор. Въпросите бяха прости: кои са били хората в линейката и накъде са заминали.

Едва когато Кайнд притисна към челото на синьора Капуто двузаряден магнум четирийсет и четвърти калибър, Еторе изведнъж прояви непреодолимо желание да говори. Нямал представа кой е пациентът и хората с него. Шофьорът се казвал Лука Фанари, бивш карабинер, който работел от време на време за него. Преди няколко дни Лука наел линейката за неопределен срок. Накъде е заминал — не се знаело.

Томас Кайнд притисна още по-силно магнума в главата на синьора Капуто и повтори въпроса.

— Позвъни на жена му, за бога! — извика тя.

Деветдесет секунди по-късно Капуто остави слушалката. Съпругата на Лука Фанари му бе дала адрес и телефонен номер, на който да открие мъжа й, като предупреди да не ги разгласява при каквито и да било обстоятелства.

Според Капуто пациентът на Лука Фанари беше откаран на север. В частен дом. Близо до град Кортона.

Първите отблясъци на зората светлееха из небето, когато Томас Кайнд прескочи стената и наближи къщата изотзад. Носеше ръкавици, стоманеносиви джинси, тъмен пуловер и черни маратонки. Единия валтер държеше в ръка, другият висеше на рамото му. И двата бяха със заглушители. Приличаше на командос и в момента наистина беше такъв.

Пред себе си видя бежовата камионетка, паркирана край страничната врата. Пет минути по-късно бе претърсил цялата къща. Нямаше никого.