Ден за изповед

125

10:42

Роскани вървеше сам. Утрото беше топло и ставаше все по-горещо. Отпред се издигаше гарата Сан Пиетро. Преди малко Роскани бе слязъл от колата, а Скала и Кастелети продължиха напред. Трябваше да дойдат поотделно и от различни посоки — единият малко преди Роскани, другият веднага след него. Имаха заповед да се оглеждат за Хари Адисън, но да реагират само ако побегне. Идеята бе Роскани да действа спокойно насаме с беглеца, да създаде колкото се може по-непринудена обстановка; но, от друга страна, двамата да заемат такива позиции, че ако Адисън се опита да побегне, неминуемо да попадне на единия или другия. Не водеха подкрепления. Така бе обещал Роскани.

Хари Адисън поведе играта умело. В десет и двайсет позвъни в полицейското управление и каза само:

— Името ми е Хари Адисън. Роскани ме търси.

След това продиктува номер на клетъчен телефон и затвори. Нямаше никакво време да проследят обаждането.

Пет минути по-късно Роскани му позвъни от мястото, където бе отишъл незабавно след кацането в Рим — апартамента на убития отец Бардони.

Роскани: „Обажда се Роскани.“

Хари Адисън: „Трябва да поговорим.“

Роскани: „Къде сте?“

Хари Адисън: „На гарата Сан Пиетро.“

Роскани: „Останете там. Идвам при вас.“

Хари Адисън: „Роскани, елате сам. Променен съм, няма да ме познаете. Видя ли полицаи, веднага си тръгвам.

Роскани: Къде точно ще бъдете?“

Хари Адисън: „Не се безпокойте, аз ще ви намеря.“

Роскани пресече улицата и наближи гарата. Спомни си как бе искал да тръгне срещу Хари Адисън. Сам, с пушка в ръце. Да го убие заради Джани Пио. Но нещата се преобръщаха с главата надолу и ставаха невъобразимо сложни.

Ако Хари Адисън наистина чакаше на гарата, щеше да бъде извън Ватикана, на италианска територия. Може би същото се отнасяше и до отец Даниъл. Все още имаше надежда Роскани да се намеси, преди всичко да попадне в ръцете на Талиа и политиците.

Хари видя как Роскани влезе, прекоси чакалнята и спря отвън на перона. Сан Пиетро бе малка, служебна гаричка край криволичещата през Рим железопътна линия. Наоколо имаше само няколко души. Озърна се и забеляза един мъж със спортно сако, може би цивилен полицай. Но човекът бе влязъл малко преди Роскани, тъй че кой знае…

Хари излезе през другата врата, заобиколи отстрани и тръгна по платформата от другия край. Тътреше се като уморен свещеник, очакващ влака; свещеник, който нарочно бе пъхнал фалшивите си документи под хладилника в кухнята на апартамента на Виа Николо V. През отворената врата видя как в чакалнята влиза още един мъж. Беше разгърден, но носеше спортно сако като другия.

Най-сетне Роскани го забеляза.

Хари спря на три метра от него.

— Разбрахме се да дойдете сам.

— Сам съм.

— Не, водите още двама.

Това беше само догадка, но Хари не се съмняваше, че е познал. Единият още стоеше в чакалнята, другият бе излязъл на перона и гледаше право към тях.

Роскани се втренчи в Хари.

— Дръжте ръцете си тъй, че да ги виждам.

— Нямам оръжие.

— Изпълнявайте.

Хари леко разпери ръце. Чувстваше се ужасно неловко.

— Къде е брат ви? — запита Роскани с глух, напълно безизразен глас.

— Не е тук.

— Къде е?

— На едно място… В инвалидна количка. Краката му са счупени.

— А иначе добре ли е?

— В общи линии.

— С него ли е сестрата? Елена Возо.

— Да.

Когато Роскани изрече името на Елена, Хари цял се разтърси от вълнение. Прав беше, като каза, че ще я разпознаят по вещите в пещерата. А сега знаеше, че я смятат за съучастница. Не искаше да я замесва, но, така или иначе, вече беше замесена и нищо не можеше да се промени.

Той се озърна през рамо. Другият мъж също бе излязъл на перона. Стоеше на разстояние като първия. По-назад група млади туристи бъбреха и се смееха. Но полицаите бяха най-близо.

— Повярвайте ми, Роскани, не ви трябва да ме прибирате. Поне засега.

Полицаят продължаваше да го гледа втренчено. Беше силен и извънредно целенасочен. Точно както го помнеше от първата среща.

— Защо ме повикахте?

— Казах ви, трябва да поговорим.

— За какво?

— Как да измъкнем кардинал Маршано от Ватикана.