Ден за изповед

46

Пескара, Виа Арапиетра, 11 юли, събота, 7:10

Томас Кайнд седеше зад волана на взета под наем бяла ланча и чакаше някой отсреща да отвори вратата на номер 1217, където се намираше частната санитарна компания.

Хвърли поглед към огледалото, приглади косата си и пак впи очи в отсрещната фасада. Фирмата отваряше в седем и половина. Това, че бе подранил, не означаваше, че и други ще го сторят, особено в събота сутрин. Нищо, щеше да чака. Важното е да имаш търпение.

7:15

Пред номер 1217 притича някакъв мъж по спортен екип. Седемнайсет секунди по-късно в обратната посока мина момче с колело. Улицата пак опустя.

Търпение.

7:20

Внезапно в огледалото изникнаха двама полицаи на мотоциклети. Томас Кайнд не трепна. Полицаите наближиха бавно и отминаха. Вратата отсреща оставаше затворена.

Томас Кайнд се облегна назад и отново обмисли онова, което знаеше засега — че бежова камионетка ивеко последен модел с италиански регистрационен номер РЕ 343552 е напуснала болницата „Санта Чечилия“ в четвъртък вечерта точно в десет часа и осемнайсет минути. Вътре имало пациент, милосърдна сестра и двама мъже, вероятно санитари.

Според информацията, която поиска и в крайна сметка получи от Фарел, „Санта Чечилия“ беше една от осемте болници в цяла Италия, приели през последната седмица анонимен пациент. Нещо повече, единствено тук бяха приели мъж на възраст около трийсет и пет години. И този пациент беше изписан малко след десет часа предната вечер.

След като пристигна вчера около пладне, Кайнд отиде право в „Санта Чечилия“. Една бърза обиколка потвърди подозренията му — частната болница разполагаше със система от охранителни камери, следящи не само коридорите и общите помещения, но и всички входове и изходи. Надяваше се наистина да е толкова ефикасна, колкото изглеждаше.

В канцеларията Кайнд се представи като търговски служител на миланска компания за охранителни системи и помоли да разговаря с началника на охраната.

Отговориха му, че началникът на охраната е излязъл и ще се върне едва към осем вечерта. Томас Кайнд кимна и обеща да намине отново.

Около осем и петнайсет двамата водеха учтив разговор в кабинета на началник — охраната. Кайнд делово обясни, че след взривяването на автобуса за Асизи и убийството на римския кардинал правителството се бои от нова терористична вълна. После запита дали болницата е взела допълнителни мерки за безопасност.

Учудващо младият началник на охраната най-спокойно го увери, че няма повод за тревога. Малко по-късно двамата влязоха в центъра за оперативна охрана и седнаха пред шестнайсетте монитора, предаващи изображения от камери в цялата сграда. Един от екраните привлече вниманието на Томас Кайнд. Точно това бе търсил. Камерата над изхода за линейки.

— Камерите ви работят по двайсет и четири часа в денонощието, нали? — запита той.

— Да.

— Пазите ли всичко на запис?

Началникът на охраната посочи към тясно помещение, където в полумрака блестяха червените светлинки на работещи видеокасетофони.

— Ето там.

Томас Кайнд забеляза, че младежът се гордее с постижението си. Оставаше само да му изръкопляска и да използва тази слабост. Точно това и стори, като подчерта колко е впечатлен от организацията, развълнувано придърпа стола си по-напред и помоли да види как точно работи системата за съхранение на записите. Запита дали например могат да му покажат кой е пристигнал или отпътувал с линейка в точно определен час… ами… да речем снощи около десет.

Началникът на охраната се усмихна широко и натисна няколко бутона върху централното табло. Екранът пред тях светна. В горния десен ъгъл изникна часът и датата, после се появи задният вход за линейки. Младежът превъртя малко на бърз ход, после включи на нормална скорост, когато пристигна кола. Двама санитари излязоха и понесоха пациент навътре към болницата. Виждаха се ясно лицата както на санитарите, така и на пациента.

— Вероятно имате стопкадър — каза Кайнд. — Ако възникнат проблеми и полицията поиска да знае номера на колата…

— Гледайте — отвърна шефът на охраната.

Той превъртя лентата назад, докато линейката изчезна. После отново я върна кадър по кадър и задържа изображението, на което ясно се виждаше номерът.

— Превъзходно — усмихна се Кайнд. — Може ли да погледаме още малко?

Записът продължи и Кайнд подхвана разговор с младежа, без да изпуска от поглед цифрите в ъгъла. На екрана минаха още няколко линейки, докато най-сетне в девет и петдесет и девет се появи бежова камионетка ивеко.

— Някаква доставка ли е това? — запита Кайнд, гледайки как един едър мъж излезе от колата и се отправи към вътрешността на болницата.

— Не, частна линейка.

— А къде е пациентът?

— Изписват го. Вижте.

Лентата бързо се превъртя напред, после отново тръгна нормално, когато човекът се върна заедно с още един санитар, милосърдна сестра и бинтован пациент на носилка, над която висеше венозна система. Едрият мъж отвори вратата. Внесоха пациента в линейката. Санитарят и сестрата влязоха с него. После затвориха вратата, едрият мъж седна зад волана и потегли.

— За вас не е трудно да проверите и този номер, нали? — отново прибягна към ласкателство Кайнд.

— Разбира се.

Шефът на охраната спря записа и го върна назад. После включи на бавна скорост и накрая задържа един кадър. Номерът се виждаше съвсем ясно: РЕ 343552. В горния десен ъгъл имаше дата и час: 9 юли, 22:18.

Кайнд се усмихна.

— РЕ означава Пескара. Значи колата е местна.

— Да, на „Сервицио Амбуланца Пескара“ — гордо отвърна младежът. — Както виждате, всичко е под контрол.

С възхитена усмивка Томас Кайнд продължи да гъделичка самолюбието на събеседника си, докато получи и името на пациента — Майкъл Рурк.

Всички останали сведения му даде рекламата в телефонния указател. Фирмата за частни линейки „Сервицио Амбуланца Пескара“ се намираше на Виа Арапиетра 1217. Освен това имаше дори снимка на нейния собственик и управител Еторе Капуто. Най-отдолу бе отпечатано работното време — от 7:30 до 19:30, почивен ден неделя.

Кайнд погледна часовника си.

7:25

Изведнъж той надигна глава. Някакъв мъж бе излязъл иззад ъгъла и се задаваше по улицата. Томас Кайнд го огледа внимателно и се усмихна. Еторе Капуто бе подранил с четири минути и половина.