Ден за изповед

108

Лугано, Швейцария, Все още 15 юли, сряда, пладне

Елена почти не бе поглеждала Хари, откакто му помогна да облекат Дани и да го качат в колата. Хари се питаше дали не е смутена от снощния разговор в неговата килия. Сам той бе изненадващо развълнуван и продължаваше да се вълнува. Елена беше умна, красива, храбра и грижовна жена, открила внезапно собствената си същност и търсеща свобода да я изрази. А начинът, по който се бе появила — боса в мрачната му килия, — не оставяше ни най-малко съмнение, че желае именно той да й помогне. Уви, още в онзи момент Хари разбра, че не му е времето и не бива да мисли за това. Имаше далеч по-неотложни задачи. И сега — докато слизаха откъм северните възвишения и завиваха покрай езерото към Лугано по Виале Кастаньола, през река Касарате и нагоре по Виа Серафино Балестра към малката триетажна къщичка на Виа Монте Ченери 87 — той нарочно насочи мислите си към онова, което им предстоеше.

Очевидно не можеха все така да бягат от място на място като подгонени престъпници и да се надяват, че все някой някак ще им помогне. Дани се нуждаеше от сигурен и безопасен подслон, където да отпочине и да се възстанови, докато бъде в състояние да разкаже на Хари за убийството на римския кардинал. И още по-важно — нуждаеха се от могъща правна закрила. Хари знаеше, че това са двете му най-належащи задачи.

— Пристигнахме ли? — глухо запита Дани, когато отец Ренато дръпна ръчната спирачка и изключи двигателя.

— Да, отче Даниъл — усмихна се отец Ренато. — Слава Богу.

Докато слизаше, Елена видя как Хари я погледна за миг, после дръпна страничната врата и се обърна към отец Наталини, който изнасяше инвалидната количка. През цялото пътуване отец Даниъл почти не проговори, само гледаше през стъклото. Елена бе сигурна, че е изтощен от събитията през последните четирийсет и осем часа. Трябваше да го нахранят и да го оставят да спи колкото се може повече.

Елена се отдръпна настрани и загледа как Хари и отец Наталини настаниха Дани в количката, после го пренесоха до хола на втория етаж. От снощния разговор бе останало не толкова чувство на срам, колкото някакво необяснимо стеснение. В забързания си емоционален изблик пред Хари бе разкрила повече, отколкото искаше или поне отколкото се полагаше, преди да е освободена от обета. Ала нямаше как да върне изреченото обратно. Въпросът бе какво да прави сега. Именно затова през целия ден не посмя да го погледне или да каже нещо повече от най-необходимото. Просто не знаеше как.

Изведнъж от една врата на горния етаж се появи домакинята.

— Влизайте, влизайте — подкани ги Вероника Вакаро и се отдръпна да им направи път.

След като влязоха, тя веднага затвори вратата и огледа всички един по един, сякаш искаше да ги прецени. Дребна, темпераментна жена на средна възраст, Вероника бе скулпторка и художничка, говореща бързо на някаква поразителна смес от френски, английски и италиански. Ненадейно тя погледна отец Ренато.

— Merci. Сега трябва да си вървите. Capisce?17

Не им предложи да си починат, да отскочат до тоалетната или поне да пият по чаша вода. Не, двамата с отец Наталини трябваше да си вървят.

— Кола от църква в Беладжо да спре пред частен дом в Лугано? Все едно да викнете полицаите и да им обясните къде сте.

Отец Ренато се усмихна и кимна. Вероника имаше право. А когато двамата с отец Наталини тръгнаха към вратата, Дани изненада всички. Рязко надигна глава и придвижи количката, за да им стисне ръцете.

— Grazie. Grazie mille18 — каза той с искрена благодарност, разбирайки какво са рискували, за да ги доведат тук.

После свещениците си тръгнаха. Вероника каза, че ще приготви нещо за ядене, мина покрай големите абстрактни скулптури в слънчевата стаичка и изчезна зад вратата в дъното.

— Отец Даниъл трябва да си почине — каза почти веднага Елена. — Ще попитам Вероника къде да го настаним.

Хари я проследи с поглед как излиза през същата врата. Погледа още малко, после се обърна към Дани. Брадати, облечени в черно и с черни шапчици на главите, двамата изглеждаха точно както се искаше — като равини.

Досега Хари се сдържаше, искаше да даде на брат си време да оздравее физически и духовно. Но след внезапната благодарност на Дани към свещениците бе започнал да подозира, че той далеч не е толкова замаян, колкото изглежда. И сега, насаме с него, усети прилив на гняв. Не искаше по някакви неизвестни мотиви Дани да го държи в неведение. Вече бе преживял твърде много заради него. Идваше време истината да излезе наяве, каквато и да е тя.

Изведнъж Хари смъкна шапчицата и я пъхна в джоба си.

— Ти ме повика, Дани. Остави съобщение в телефонния ми секретар… Помниш ли?

— Да…

— Беше ужасно изплашен от нещо. Няма що, страхотен начин да кажеш „здрасти“ след толкова много години… особено пък на запис… От какво се боеше?

Дани бавно плъзна поглед по лицето му.

— Ще те помоля за една услуга.

— Каква?

— Изчезвай оттук незабавно.

— Да изчезна оттук ли?

— Да.

— Само аз? Без теб?

— Ако не го направиш, Хари… ще те убият…

— Кой по-точно? — Хари се втренчи в брат си.

— Не питай, върви си. Моля те.

Хари рязко вдигна глава и се озърна из стаята. После отново погледна Дани.

— Може би трябва да ти напомня онова, което не помниш или не знаеш… Издирват и двама ни като убийци, Дани. Тебе за…

— … убийството на римския кардинал, а теб за това, че си застрелял един римски детектив — довърши Дани. — Успях незабелязано да надникна във вестника…

Хари се поколеба в търсене на най-подходящите думи. Накрая просто запита:

— Ти ли уби кардинала, Дани?

— Ти ли уби ченгето?

— Не.

Дани го погледна право в очите.

— И аз не съм.

— Полицията разполага с множество доказателства, Дани… Фарел ме отведе в твоя апар…

— Фарел? — прекъсна го Дани. — Ето значи откъде идвали доказателствата…

— Какво искаш да кажеш?

Дани дълго мълча, после извърна глава. Отдръпваше се, искаше да подчертае, че е казал твърде много и повече няма да проговори.

Хари пъхна ръце в джобовете си и се обърна към скулптурите на Вероника. Накрая отново се завъртя.

— Бил си във взривен автобус, Дани. Всички те смятаха за загинал… Как се измъкна?

— Не знам… — поклати глава Дани.

— Не само си се измъкнал — настоя Хари. — Пъхнал си в нечие чуждо сако своя паспорт, очилата и ватиканското удостоверение…

Дани мълчеше.

— Автобусът е пътувал за Асизи. Помниш ли?

В очите на Дани пламна гняв.

— Аз… често ходя в Асизи.

— Тъй ли?

— Да!… Хари, изчезвай без повече приказки. Незабавно. Докато можеш.

— Дани… не сме разговаряли от години. Не ме пъди точно сега. — Хари придърпа стола си по-наблизо и го яхна с лице към облегалката. — От кого се боеше, когато ми се обади?

— Не знам…

— От Фарел?

— Не знам, казах ти…

— Знаеш, Дани — тихо изрече Хари. — Затова се опитаха да те убият в автобуса. Затова русият те преследваше до Беладжо и после из пещерата.

Дани сведе очи и поклати глава.

— Някой те е измъкнал от болницата и те е прехвърлил в Пескара. Замесил е игуменката от Сиена… Тя пък е замесила Елена… тъй че сега и нейният живот струва колкото нашия…

Изведнъж Дани избухна.

— Тогава я отведи със себе си.

— Кой ти помогна, Дани?

Дани продължаваше да мълчи.

— Кардинал Маршано ли беше? — настоя Хари.

Дани тутакси вдигна глава и очите му пламнаха яростно.

— Откъде знаеш за кардинал Маршано?

— Срещнах се с него, Дани. Неведнъж. Той ме предупреди да стоя настрани. Да не те търся. Преди това се мъчеше да ме убеди, че си мъртъв. — Хари млъкна за малко, после пак настоя. — Маршано беше, нали? Той е организирал всичко…

Дани се втренчи в брат си.

— Нищо не помня, Хари. Как съм ти се обадил. Защо съм отивал в Асизи. Кой ми е помогнал. Нищо. Нула. Нищичко. Никакъв спомен. Ясно ли е?

Хари се поколеба, но не отстъпи.

— Какво става във Ватикана?

— Хари — промърмори Дани с отпаднал глас, — плюй си на петите, преди да те гръмнат.