Ден за изповед

104

Хефей, Китай, 15 юли, сряда, 11:40

Бюрокрацията, объркването и собствената му длъжност на инспектор по водоснабдяването дълго не позволяваха на Ли Уън да напусне станцията. Накрая той просто излезе, оставяйки зад гърба си гъмжилото от спорещи политици и учени. Сега вървеше по улицата, като стискаше с едната ръка тежкото куфарче, а с другата притискаше кърпичка към носа си в безуспешно усилие да пропъди вонята на гниещи трупове. Крачеше ту по платното, ту по тротоара. Промъкваше се между линейки, аварийни коли и тълпи от изплашени, объркани хора, бързащи да се измъкнат от града, търсещи роднини и близки или просто чакащи с ужас да усетят първите стомашни болки, които щяха да им подскажат, че уж безопасната вода, която са пили, също се е оказала отровна.

След още една пресечка Ли Уън мина край хотел „Задморски Китай“, където бе оставил багажа си. Сега там беше областният щаб за борба с бедствието; само за няколко часа властите заеха целия хотел, като изхвърлиха гостите и струпаха вещите им във фоайето и дори вън, на тротоара. И да имаше време, Ли Уън не би влязъл там. Прекалено много хора можеха да го познаят, да разпитват, да го забавят. А в момента не биваше да си позволи нито минута закъснение.

Опитвайки се да не забелязва ужасените човешки лица наоколо, той приведе глава и се отправи към железопътната гара, където дълги колони от автомобили чакаха да превозят пристигащите с влак войски.

Облян в пот, той се провираше с тежкото куфарче през гъмжилото от войници и военна полиция. Всяка крачка ставаше по-трудна от предишната. Изнемощялото му четирийсет и шест годишно тяло едва издържаше на напрежението от последните дни, непоносимата жега и вездесъщото зловоние на гниещи трупове, което вече пропиваше всичко. Най-сетне той стигна до багажното отделение и взе протрития куфар, който бе оставил тук след пристигането си в понеделник сутринта. Вътре бяха необходимите химикали за приготвяне на още „снежни топки“.

Двойно по-натоварен, Ли Уън си проби път през чакалнята и след петдесетина метра стигна до перона, вече задръстен от бегълци. След петнайсет минути трябваше да пристигне неговият влак. Войниците щяха да слязат, бегълците да нахлуят във вагоните. Като държавен служител той имаше запазено място и от сърце се радваше на този късмет. Поне за малко можеше да поседне и да се отпусне. Пътуването до Уху щеше да продължи около два часа, после трябваше да се прехвърли на влака за Нандзин, където смяташе да пренощува. Там щеше да си почине и да се наслади на стореното, на отмъщението срещу омразното правителство, което преди години уби баща му и го лиши от детство.

И заедно с насладата на отмъщението да чака заповедта за тръгване към следващата си цел.