Ден за изповед

40

Кучетата пъхтяха и опъваха каишките, които водачите им стискаха. След тях се препъваха Роскани, Скала и Кастелети. Тичешком минаха по лабиринт от мръсни, полумрачни тунели и най-сетне спряха до една вентилационна шахта точно над спирка Манцони.

Като най-дребен от тримата детективи, Кастелети свали сакото си и пролази напред по шахтата. Решетката в края се оказа разхлабена. Той я измести, подаде глава и видя подлеза, който водеше към перона.

— Оттук е излязъл — прокънтя гласът му, докато пълзеше обратно на четири крака.

— А не може ли да е влязъл? — подвикна Роскани.

— Не и без стълба.

Роскани се озърна към водачите.

— Да видим откъде е дошъл.

Десет минути по-късно пак се намираха в главния тунел и вървяха по пътя, който бе изминал Хари, след като напусна скривалището на Херкулес. Кучетата лесно откриваха миризмата с помощта на пуловера, взет от хотелската стая.

— Той е в Рим едва от четири дни… Дявол да го вземе, откъде познава тия места?

Гласът на Скала отекна от влажните стени. Яркият лъч на фенерчето му подскачаше зад водачите, които на свой ред осветяваха пътя пред кучетата си.

Изведнъж първото куче спря, вирна нос и започна да души. Другите спряха зад него. Роскани изтича напред.

— Какво има?

— Загубиха дирята.

— Как тъй? Нали стигнаха дотук. Намираме се в тунел. Как може…

Единият водач мина пред кучето си и шумно подуши въздуха. Роскани пристъпи до него.

— Какво става?

— Помиришете.

Роскани вдъхна дълбоко. После още веднъж.

— Чай. Горчив чай.

Той направи още няколко крачки и плъзна лъча по пода. Видя ги веднага, пръснати навсякъде. Чаени листенца. Стотици, хиляди. Сякаш някой ги бе ръсил с пълна шепа именно за да обърка кучетата.

Роскани взе няколко и ги приближи до носа си. После ги захвърли с отвращение.

— Цигани.