Ден за изповед

158

Маршано бе видял високата фигура сред дима в същия миг, когато Херкулес хвърли патерицата срещу агента. Видя как грамадният силует се изкачва по хълма право към кулата на Радио Ватикана. В този миг осъзна, че няма да се качи на влака. Въпреки отец Даниъл, въпреки Хари Адисън и онова странно, изумително джудже тук го чакаха други дела. Дела, с които можеше да се справи единствено той.

Палестрина вече не носеше простия черен костюм със скромна бяла якичка; беше облечен с одеждите на кардинал. Черно расо с червени ширити и червени копчета, червен пояс на кръста, червена шапчица на главата. Върху гърдите му висеше верига с тежък златен кръст.

По пътя насам той спря за малко край Фонтана на орела. Откри го лесно въпреки пушека. Но за пръв път не усети около славния хералдически символ на рода Боргезе онзи ореол, който винаги го докосваше тъй дълбоко и лично, от който черпеше сила, смелост и твърдост. Гледката пред очите му не таеше магия, не разбуждаше както друг път потайния дух на царя завоевател. Виждаше просто древна статуя на орел. Скулптура. Украшение върху фонтан. Нищо.

Палестрина въздъхна, закри уста с длан от ужасния лютив пушек и пое към единственото убежище.

Докато се изкачваше нагоре по хълма, той усети тежестта на огромното си тяло. Усети я още по-силно, когато отвори вратата и пое по тясното мраморно стълбище към горните етажи на Радио Ватикана. И още по-силно, когато с разтуптяно сърце и изгарящи дробове се хвърли напред, за да коленичи на черния мраморен под пред олтара на Спасителя в малкия параклис край празните апаратни.

Празно. Пусто.

Също като орела.

Радио Ватикана бе негова крепост. Сам я избра. Оттук щеше да командва отбраната на своето царство. Оттук щеше да оповести на целия свят величието на Светия престол. А Светият престол щеше да бъде по-силен от всякога, щеше да държи в здрава десница издигането на нови епископи, правилата за поведение на свещениците, светите тайнства на кръщенето и брака, създаването на нови църкви, семинарии, университети. А в идния век към него щеше да заприижда малко по малко — селце подир селце, град подир град — ново паство, обединяващо една четвърт от световното население. И Рим отново щеше да се превърне в център на най-могъщата религия на земята. А каква огромна финансова сила щеше да черпи от властта над енергетиката и водоснабдяването в тази страна — власт, определяща на свой ред кой, кога, къде и какво ще строи или отглежда. В изумително кратък срок една изстинала стара идея щеше да стане нова и дълговечна само защото Палестрина бе имал мъдростта да я съзре и пресътвори. Roma locuta est; causa finita est. Рим каза, въпросът е приключен.

Само че нищо не беше приключено. Ватикана бе под обсада, в пламъци. Сам светият отец съзря мрака. Орелът на Боргезите вече не помагаше. И Палестрина разбра, че е бил прав за отец Даниъл и брат му. Наистина ги изпращаха духовете на пъкъла; пушекът, който създаваха, бе изпълнен с тъма и болест — същата болест, която уби Александър. Значи не светият отец грешеше, а Палестрина: онова нещо, кацнало върху папското рамо, не бе душевен недъг на един боязлив старец, а наистина сянката на смъртта.

Изведнъж Палестрина надигна глава. Допреди малко си бе мислил, че е сам. Не беше. Нямаше смисъл да поглежда назад. Знаеше кой стои там.

— Молете се с мен, ваше преосвещенство — тихо изрече той.

Зад него стоеше Маршано.

— За какво да се моля?

Палестрина бавно стана и се обърна. Погледна Маршано с блага усмивка.

— За спасение.

Очите на Маршано се разшириха.

— Бог се намеси. Отровителят бе заловен и убит. Трето езеро няма да има.

— Знам.

Палестрина пак се усмихна, после бавно се завъртя към олтара, коленичи отново и се прекръсти.

— След като вече и вие знаете, молете се с мен.

Палестрина усети как Маршано пристъпи зад него. Изведнъж изпъшка. Пред очите му блесна ослепителна, невиждана светлина. Почувства как ножът се впива точно под шията му. Между плешките. Усети с каква сила и ярост натискат ръцете на Маршано.

— Няма трето езеро — изкрещя Палестрина.

Той напрегна гърди и отчаяно размаха назад огромните си ръце, за да докопа Маршано. Но не можеше.

— Ако не днес, то утре. Утре ще откриеш начин да сътвориш нов ужас. После още един. И още един.

В съзнанието си Маршано виждаше само немия ужас върху едно лице, показано в близък план по телевизията броени секунди преди идването на Хари Адисън. Лицето на стария му приятел Ян Йе, докато го водеха към колата след вестта, че съпругата и синът му са починали в Уси от отравяне с питейна вода.

Маршано гледаше с невиждащ поглед разпятието над ослепително бялата коса на Палестрина и усещаше в ръцете си изящния нож за хартия; бавно, с цялата си сила го тласкаше все по-надълбоко в тялото, което се мяташе и подскачаше като някакво морско чудовище, опитващо се да избяга. Боеше се да не изпусне хлъзгавата дръжка от дланите си, обагрени с кръвта на държавния секретар.

После чу как Палестрина изкрещя, разтърси се още веднъж под ножа и застина. Маршано въздъхна до дъното на дробовете си, пусна дръжката и залитна назад. С окървавени длани. С разтуптяно сърце. Вцепенен от ужас пред собственото си деяние.

— Аве Мария, Майко Божия — безсилно зашепна той, — моли се за нас, грешните, днес и в часа на смъртта ни…

Изведнъж усети, че не е сам и се обърна.

Фарел стоеше на прага зад него.

— Прав бяхте, ваше преосвещенство — тихо каза полицаят и затвори вратата. — Утре той щеше да открие ново езеро… — Фарел плъзна поглед към Палестрина и дълго стоя така, преди пак да се обърне към Маршано. — Сторихте каквото трябваше да се стори. Аз нямах тази смелост… Както сам казваше, той беше безпризорно хлапе, scugnizzo… нищо повече.

— Не, доктор Фарел — каза Маршано. — Той беше мъж и кардинал на Светата църква.