Ден за изповед

124

Ватикана, кулата „Сан Джовани“, същият час

— Искали сте да ме видите, ваше преосвещенство.

Масивната фигура на Палестрина изпълваше почти изцяло рамката на вратата.

— Да.

Маршано отстъпи назад и Палестрина влезе. Един от хората с черни костюми прекрачи след него, затвори вратата и застана на стража до нея. Беше Антон Пилгер, вечно усмихнатият ведър младеж, който само преди няколко дни караше колата на Маршано.

— Исках да поговорим на четири очи — каза Маршано.

— Както обичате.

Палестрина вдигна грамадната си десница и Пилгер изведнъж изпъчи гърди, после се завъртя на пети и излезе — движение не на полицай, а на военен.

Маршано дълго се взира в Палестрина, сякаш се мъчеше да проникне отвъд очите му. После бавно вдигна ръка и посочи мълчащия телевизор. Кадрите върху екрана повтаряха ужасите в Хефей. Конвой от камиони с части на народоосвободителната армия. Тълпи по тротоарите от двете страни. Камерата се насочва към репортер със защитно облекло. Звукът е изключен, но той очевидно се опитва да обясни какво става.

Лицето на Маршано бе станало пепеляво.

— Уси е второто езеро. Искам да бъде последно. Искам да отмените следващото.

Палестрина се усмихна сърдечно.

— Светият отец питаше как сте, ваше преосвещенство. Искаше да ви посети. Казах му, че сте много слаб и засега ще е по-добре да си почивате.

— Стига толкова смърт, Умберто — прошепна Маршано. — Вече съм в ръцете ти. Прекрати този ужас в Китай. Прекрати го и ще ти дам каквото искаше от самото начало…

— Отец Даниъл? — Този път Палестрина се усмихна снизходително. — Ти ми каза, че бил мъртъв, Никола…

— Не е. Ако го помоля, ще дойде. Отмени последното езеро и върши с нас каквото си искаш… Ще отнесем в гроба тайната на твоя „Китайски протокол“.

— Много благородно, ваше преосвещенство. Но за жалост твърде късно във всяко едно отношение… — За момент Палестрина хвърли поглед към телевизора, после пак се обърна. — Китайците капитулираха и вече молят за договор… И все пак… — добави Палестрина със замислена усмивка — във войната няма път за отстъпление. — Той помълча, за да подчертае, че всякакъв спор е излишен, после продължи: — Колкото до отец Даниъл, излишно е да го викате. Той пътува към вас. Може би дори вече е в Рим.

— Невъзможно! — извика Маршано. — Откъде може да знае, че съм тук?

Палестрина пак се усмихна.

— Отец Бардони му каза.

— Не! Никога! — Маршано бе пламнал от гняв и възмущение. — Той никога не би издал отец Даниъл.

— Но все пак го стори, ваше преосвещенство… В крайна сметка се увери, че аз съм прав, а вие и римският кардинал грешите. Че бъдещето на църквата струва повече от живота на един-единствен човек, независимо за кого става дума… ваше преосвещенство… — Усмивката на Палестрина изчезна. — Не се съмнявайте, отец Даниъл ще дойде.

Маршано не бе мразил никого през живота си. Но сега мразеше пламенно, с неподозирана сила.

— Не ви вярвам.

— Вярвайте в каквото си искате…

Палестрина бавно плъзна ръка в джоба на черното си сако и извади торбичка от черно кадифе.

— Отец Бардони ви праща пръстена си за доказателство…

Той остави торбичката върху писалището до Маршано, погледна го право в очите и тръгна към изхода.

Маршано не забеляза кога е излязъл Палестрина. Не чу как се затваря вратата. Очите му бяха приковани в черната кадифена торбичка. Бавно я взе с треперещи ръце и дръпна шнурчето.

Градинарят отвън рязко вдигна глава, стреснат от нечовешкия писък.