Ден за изповед

43

Роскани разсеяно смачка цигарата в пепелника пред себе си, без да откъсва очи от италианския превод на факса, който му бе изпратил Талиа. Специалният агент Дейвид Харис от централата на ФБР в Лос Анджелис съобщаваше, че Байрън Уилис, старши съдружник в адвокатската фирма на Хари Адисън, е бил застрелян снощи пред дома си от неизвестен нападател или нападатели. Предполагаем мотив за престъплението — грабеж. Липсвали портфейлът, халката и ролексът му. Полицията в Лос Анджелис разследвала случая. Тепърва се чакали резултати от аутопсията.

Роскани плъзна ръка по очите си. Какво означаваше това, по дяволите? Без допълнителна информация нямаше друг избор, освен да сметне убийството за съвпадение. Но не можеше. То бе прекалено близко до тукашните събития. И все пак какъв смисъл имаше да убиват партньора на Хари Адисън? Защото е знаел нещо за Хари? Или за отец Даниъл?

Роскани натрака на компютъра си официален отговор и го прехвърли на секретарката си за превод и изпращане до Харис/ФБР/Лос Анджелис. Благодареше на ФБР за помощта и молеше да го уведомяват лично за развоя на събитията, като препоръчваше — макар да не се съмняваше, че вече го правят — да разпитат всички приятели и колеги на Хари Адисън, за да проверят дали няма някаква обща нишка, нещо известно на част от тези хора и в такъв случай да ги предупредят, че животът им е в опасност.

Тъкмо привършваше, когато телефонът иззвъня. Обаждаше се Валентина Гори, специалистка по говорна терапия, която бе довел да анализира записа на Хари Адисън. Вече го бе изгледала няколко пъти и питаше дали Роскани има време да слезе при нея.

Лицето на Хари бе застинало върху големия екран, когато Роскани влезе, стисна ръка на Валентина и я целуна по бузата. Валентина Гори беше на петдесет и две години, червенокоса и все още много привлекателна, макар че неотдавна бе станала баба. Имаше диплома по логопедия от университета в Льовен, Белгия, през седемдесетте години бе изучавала мимика във френските театри, а след завръщането си в Италия работеше по озвучаването на чуждестранни филми, като същевременно даваше на карабинерите и полицията консултации по всички въпроси, свързани с говора. Беше израсла в един квартал с Роскани и познаваше всичките му роднини. Освен това, когато бе на двайсет и две, а той едва на петнайсет, тя му отне девствеността просто за да докаже, че не е чак такъв храбрец, за какъвто се мисли. Връзката им продължаваше и досега. Освен жена му тя бе единственият човек на света, способен да му се присмее право в очите.

— Мисля, че имаш право — каза Валентина. — Изглежда, че е искал или се е опитал да каже нещо точно преди края на записа. Но не съм съвсем сигурна. Може би просто вдига глава.

Тя насочи дистанционното към екрана и натисна един бутон. Устата на Хари започна да се отваря и Роскани чу глухото бучене на забавения му глас. Сетне дойдоха последните думи. Хари свърши, отпусна се, после вдигна глава с рязко, несръчно движение и отвори уста. Това бе краят на записа.

— Имам чувството, че се готви да изрече: „аз“.

Раздаде се бавно съскане като въздишка на пиян великан.

Роскани впи поглед в застиналия образ на Хари.

— Какво „аз“?

— Не съм сигурна. Може би в края просто се е почувствал уморен и е въздъхнал.

— Не, мъчи се да каже нещо. Опитай пак.

И Валентина опита. По кадри. На бавен ход. С половин скорост, после с нормална. Всеки път накрая се чуваше кратко съскане и записът свършваше.

Роскани я погледна.

— Нещо друго?… Колко хиляди филми си изгледала? Сигурно имаш идеи за това, което става.

Валентина се усмихна.

— Хиляди идеи, Отело. Стотици варианти. Но мога да разсъждавам само върху онова, което виждам. И чувам. А виждаме и чуваме уморен човек с наранена глава, който е изпълнил каквото са му наредили и иска да си почине. Може би дори да поспи.

Роскани рязко се завъртя към нея.

— Как тъй каквото са му наредили?

— Не знам. Просто така ми се струва. — Валентина му намигна. — Понякога всички ние вършим каквото се иска от нас, макар да не ни е по сърце.

— Не става дума за секс, Валентина — сухо каза Роскани.

— Не. — Валентина отлично разбираше, че сега не е време да го предизвиква. — Отело, аз не съм психолог, а просто една стара чанта, която е понаучила нещо в този живот. Гледам екрана и виждам човека да говори уж откровено, но ми звучи тъй, сякаш го върши по чужда воля. Като дете, което неохотно разчиства масата, за да го пуснат на улицата.

— Мислиш, че е направил записа против волята си?

— Не ме карай да си изсмуквам от пръстите, Отело. Прекалено е трудно. — Валентина се усмихна и положи ръка върху неговата. — Пък и не е моя работа. Ти му бери грижата.