Сян, Китай, 13 юли, понеделник, 14:30
Ли Уън запали цигара и се отдръпна, доколкото можеше от заспалия дебелак на съседната седалка. След петнайсет минути влакът щеше да спре в Сян. Слезеше ли веднъж, дебелакът повече не го интересуваше — ако ще, да се разполага и на двете седалки. Ли Уън бе пътувал по същата линия през май и юни, само че тогава си позволи разкоша да вземе билет за експрес „Марко Поло“ — зелено-белия влак, следващ маршрута на древния Път на коприната, цели три хиляди километра от Пекин до Урумчи, столица на уйгурската провинция Синян. Китайците се надяваха този влак да примами същите разточителни пътешественици, които обичаха да се возят от Париж до Истанбул с прославения Ориент експрес.
Но тази вечер Ли пътуваше в трета класа на претъпкан влак, закъсняващ вече с почти четири часа. Мразеше пълните влакове. Мразеше шумната музика, прогнозите за времето и досадните новини, които се лееха непрестанно от високоговорителите. Дебелакът до него се размърда и заби лакът в ребрата на Ли. В същото време жената отсреща се изкашля и плю на пода, точно между краката на двама правостоящи.
Ли изблъска лакътя на дебелака и вдъхна дълбоко цигарения дим. Надяваше се в Сян да се прехвърли на малко по-спокоен влак. Чакаше го път до Хефей, където може би щеше да дремне няколко часа в запазената хотелска стая. Също както през май и юни. Също както след месец, през август. През лятото жегата стимулираше растежа на водорасли из реките и езерата, осигуряващи общинското водоснабдяване в Централен Китай. Преди време Ли Уън бе работил като асистент към Хидробиоложкия институт в Ухан, а сега беше държавен служител — контрольор по качеството. Имаше задачата да следи бактериалното съдържание на водата след преминаването й през водопречиствателните инсталации. И днес го чакаше същата работа. Пристигане в пет сутринта. Цял ден, може би и два, за преглед на инсталацията и проверка на водата, после писмен отчет и препоръки до централния комитет; а след това пак на път. Сив живот, скучен, досаден и почти без събития: Поне досега.