Ден за изповед

113

17:25

С равините беше свършено, пак идваше ред на свещениците. Отново в ролята на отец Джонатан Артър Роу от Джорджтаунския университет, Хари вървеше по оживените улици на Лугано и търсеше сивия мерцедес, който отец Бардони трябваше да е паркирал на Виа Томазо, малко над железопътната гара.

Следвайки указанията на Вероника, той се изкачи със зъбчатата железница до Пиаца дела Стационе, после прекоси гаровия площад и влезе в чакалнята. Стараейки се да не гледа хората, той вървеше с приведена глава през тълпата пътници и търсеше откъде да прекоси коловозите, за да стигне до стъпалата нагоре към Виа Томазо. Мислеше как да стигнат до Рим, без да ги хванат. И какво да прави с Елена. Затова се оказа съвсем неподготвен за гледката, която го посрещна зад един вътрешен ъгъл в чакалнята.

От тълпата насреща му изведнъж изникнаха шестима униформени полицаи, бързащи към току-що спрелия влак. Но го стреснаха не толкова полицаите, колкото техните спътници — трима затворници с вериги и белезници. Вторият от тях, точно срещу Хари, бе Херкулес. С белезниците изглеждаше почти невъзможно да ходи с патерици, но все пак някак се справяше. Сетне той видя Хари и погледите им се срещнаха. В същия миг Херкулес извърна очи, да не би полицаите да забележат човека сред тълпата и да се зачудят откъде познава затворника. После цялата група отмина и Херкулес заедно с другите изчезна във влака.

След малко Хари видя през стъклото как един полицай поема патериците на джуджето и му помага да се настани на седалката. Устреми се натам през навалицата покрай вагона. Херкулес го видя отдалеч и бързо поклати глава, после се загледа настрани. Прозвучаха гаровите камбанки.

Влакът напусна перона с швейцарска точност. Отиваше на юг, към Италия.

Замаян, Хари се завъртя и продължи да търси стъпалата към Виа Томазо. Всичко бе траяло не повече от шейсет секунди. Преди малко Херкулес изглеждаше блед и примирен, докато видя Хари, сетне изведнъж се преобрази в опита си да го предпази. Макар и само за миг бе намерил отново цел в живота.

Сиена, Италия, полицейското управление, 18:40

И докъде бе стигнал в крайна сметка? Да държи между пръстите незапалена цигара. После от време на време да я пъха за минута-две в ъгълчето на устните си. Но по-нататък няма да стигне, зарече се Роскани. Каквито и тревоги или разочарования да го тормозеха, нямаше да драсне кибрита. За всеки случай той измъкна тържествено от джоба си кутийката, извади клечка, после изсипа останалите в пепелника, драсна клечката и я пусна върху тях. За момент го обзе съжаление, после бързо грабна разпечатките от телефонната компания. Тук бяха подредени по дати и часове всички разговори с кабинета на майка Фенти от взривяването на автобуса за Асизи до днес. Общо тринайсет дни.

Двамата полицаи за свръзка в коридора видяха как Роскани изведнъж се завъртя към телефона и набра някакъв номер. Изчака малко, после каза нещо и затвори. Стана и закрачи из стаята, като ту вадеше цигарата от устата си, ту отново я захапваше. Внезапно телефонът иззвъня. Той се хвърли назад и грабна слушалката. Кимна, надраска нещо на късче хартия, подчерта го, отвърна с две-три думи и затвори. Половин секунда по-късно захвърли цигарата в кошчето за боклук, взе хартийката и пое към вратата.

— Някой от вас да ме откара до хеликоптерната площадка — подхвърли той, излизайки в коридора.

Първият полицай вече бе скочил от стола си и вървеше след него.

— Къде отивате?

— В Лугано, Швейцария.