Ден за изповед

55

Кастелети извади цигара от пакета пред себе си и понечи да я запали. После видя, че Роскани го гледа.

— Искаш ли да изляза?

— Не. — Роскани яростно захапа парче морков. — Довършвай каквото имаш за казване.

И след като се озърна към Скала, той втренчи поглед в таблото за съобщения до прозореца.

Бяха в кабинета на Роскани, и тримата по ризи с навити ръкави. Детективите докладваха за резултатите от разследванията си.

Кастелети бе проследил номерата на видеокасетата с обръщението на Хари Адисън и се оказа, че е закупена от един магазин на Виа Фратина, само на пет минути път от хотел „Хаслер“.

Скала имаше задачата да провери откъде е дошла превръзката върху челото на Адисън. Беше обходил всички улички в кръг от един километър около мястото, където бе загинал Пио. В този район имаше три болници и трийсет и седем лекари. Никой от тях не бе лекувал в деня на убийството пациент с описанието на Хари Адисън. Колкото до предложението на Роскани да направят компютърно увеличение на видеокадрите, за да огледат по-добре тапетите зад Адисън, то се оказа пълен провал. Просто нямаше толкова подробности, че да изяснят шарката и да потърсят производител.

Роскани изслуша всичко това, като стискаше моркова и се мъчеше да не усеща приятния никотинов мирис откъм цигарата на Кастелети. Бяха си свършили работата, без да открият нищо полезно; често ставаше така. Далеч по-интересно беше таблото със закачени по него картончета, върху които бяха изписани имената на двайсет и три от двайсет и четирите жертви на експлозията в автобуса. До тях висяха стари и нови снимки, получени от семействата. Най-вече фотографии на онези, от които бяха останали само обезобразени трупове.

Също като Скала и Кастелети, Роскани бе гледал тия снимки стотици пъти. Виждаше ги, докато заспиваше, докато се бръснеше, докато седеше зад волана. Ако отец Даниъл беше жив, кого бе заменил? Кого от другите двайсет и трима?

От осемте оцелели и шестнайсетте мъртви бяха идентифицирани всички, освен един — онзи, за когото първоначално смятаха, че е отец Даниъл Адисън; дори овъглените трупове бяха разпознати по зъбната картина и медицинските документи.

Единственият пропуск, жертва номер 24 — без картонче, име и фотография — бе обгорялото тяло в ковчега, смятано първоначално за отец Даниъл Адисън. То все още нямаше самоличност. По малкото оцеляло от устата бе съставена зъбна картина, но засега нямаше с какво да я сравнят. А досиетата за изчезнали личности не донесоха никакъв резултат. И все пак някой трябваше да е изчезнал. Бял мъж, вероятно на възраст малко под или над четирийсет. Ръст от метър и седемдесет и седем до метър и осемдесет, тегло около…

Изведнъж Роскани се завъртя към детективите.

— Ами ако в автобуса е имало не двайсет и четири, а двайсет и пет души? Кой би се сетил да ги брои в суматохата? Откарват живи и мъртви в две различни болници. Мобилизират допълнителни лекари и сестри. Линейките хвърчат като на пожар. Някои хора са ужасно обгорени, други с откъснати ръце и крака. Трупат носилки из коридорите. Лекарите се мъчат да поддържат що-годе някакъв ред и същевременно да спасят живота на жертвите. А представете си какво е ставало в операционните. Кой ще седне да ти брои, по дяволите? Хората не достигат за къде по-важни неща… Ами после? Почти цял ден разговори със спасителите, преглеждане на болничните картони, проверки на продадените билети за автобуса. Още един ден за окончателно установяване на самоличностите. И накрая всички — начело с нас — просто приемат общата бройка от двайсет и четири души. В онзи хаос е напълно възможно да са пропуснали някого. Ако например е бил сравнително леко ранен и просто си е отишъл сред хаоса. Или дори е имало кой да му помогне да се пръждоса. По дяволите!

Роскани стовари длан върху бюрото. През цялото време бяха гледали само с какво разполагат, а не какво липсва. Сега трябваше отново да се заемат с болниците. Да проверят всеки приет пациент през онзи ден. Да разговарят с всички лекари и санитари. Да открият какво е станало с онзи пострадал. Къде може да е отишъл или да са го откарали.

Четирийсет минути по-късно Роскани караше по магистралата към Фиано Романо и тамошната болница. Чувстваше се като жонгльор с прекалено много топки във въздуха, като човек, изправен пред пръсната мозайка с главозамайващ брой парченца. Изтощеният му разсъдък се мъчеше да ги отблъсне. Поне за малко да не мисли, да остави цялата работа на подсъзнанието.

Посегна нагоре и спусна сенника, за да се защити от блясъка на залязващото слънце. Господи, как му се пушеше, а в жабката имаше цял пакет. Понечи да го извади, но се опомни навреме, отвори книжната торба на съседната седалка и вместо един от морковите, които бе приготвила жена му, извади голяма бишкота. Канеше се да я захапе, когато всичко се преобърна с главата надолу.

Не бе споменал на другите за идеята си, че испанският пистолет „Лама“, намерен на мястото на експлозията, може да не е бил на отец Даниъл, а на човек, изпратен в автобуса да го убие. Защо? Защото нямаше факти, на които да се опре, а без доказателства всички размисли в тази насока бяха само прахосване на време и енергия. Но ако идеята се обединеше с предположението за двайсет и пета жертва, изникваше липсващият пътник, навярно закупил билета си в последния момент, тъй че шофьорът не е имал време да го отчете, преди автобусът да хвръкне във въздуха. Ако беше така и този човек лежеше в ковчега, ставаше напълно ясно защо никой не е дошъл да го идентифицира.

И все пак това е само предположение, възрази си той. А, от друга страна, мисълта не го оставяше на мира. Това бе нюх, предчувствие, породено от дългогодишния опит — че в автобуса наистина е имало двайсет и пети пътник, изпратен да убие отец Даниъл. А ако този човек е бил убиецът — Роскани се загледа към хоризонта, — то тогава кой е взривил автобуса? И защо?