Ден за изповед

26

Рим, Ватиканско посолство в Италия на Виа По, същият час

При първата си обществена изява след убийството на римския кардинал останалите довереници на папата — кардинал Умберто Палестрина, кардинал Жозеф Матади, монсиньор Фабио Капици и кардинал Никола Маршано — се срещнаха в непринудена обстановка с членове на Съвета на министрите на Европейския съюз, дошли в Рим на конференция по икономическите отношения със страните от Третия свят. Повод за срещата бе неофициален коктейл, организиран от папския нунций в Италия архиепископ Джовани Белини.

От четиримата най-спокоен изглеждаше ватиканският държавен секретар, шейсет и две годишният Палестрина. Вместо църковни одежди като останалите, той носеше обикновен черен костюм с бяла якичка и спокойно обикаляше да си побъбри с всеки гост, без да обръща внимание на охраната от цивилни швейцарски гвардейци.

Самите размери на Палестрина — тегло над сто и двайсет килограма при ръст почти два метра — привличаха погледите. Но най-силно изненадваше неговата енергичност — изящната походка, широката усмивка и хипнотичният сив поглед под буйната прошарена коса, желязното ръкостискане, докато заговаряше някого най-често на родния му език.

Ако някой погледнеше как непринудено обикаля из залата — среща стари познати, намира си нови и веднага прескача към следващия събеседник, — би го сметнал по-скоро за дипломат от кариерата, отколкото за втори по власт човек в католическата църква. И все пак както той, така и останалите бяха тук като представители на папата. Дори и след трагичните събития присъствието им трябваше да напомни, че Светият престол е неизменно и твърдо свързан с бъдещето на Европейската общност.

В другия край на залата кардинал Маршано прекъсна разговора си с датския делегат и погледна часовника.

19:50

Когато вдигна очи, забеляза да влиза швейцарският банкер и инвеститор Пиер Веген. Заедно с него — което веднага привлече погледите и накара разговорите да притихнат — бяха посланикът на Китай в Италия Дзян Йоумей, китайският външен министър Джоу И и Ян Йе, председател на Китайската народна банка. Между Китайската народна република и Ватикана нямаше официални дипломатически отношения от 1949 година, когато комунистите завзеха властта, но въпреки това двама видни дипломати и един от най-влиятелните финансови ръководители на Китай идваха открито във ватиканското посолство, без да крият връзките си с Веген.

Почти веднага Палестрина побърза да ги посрещне с изискан поклон, после се усмихна широко, протегна ръка на всеки, кимна на сервитьорите да донесат напитки и подхвана сърдечен разговор като със стари и скъпи приятели. Маршано знаеше, че говори на китайски.

Нарастващите икономически връзки на Китай със Запада, както и бързото икономическо развитие на тази страна почти не влияеха върху едва кретащите отношения между Рим и Пекин. И макар че официалното дипломатическо общуване продължаваше да отсъства, Ватикана опитваше да открехне вратата чрез ловките маневри на Палестрина. Пряката цел бе да се подготви посещение на папата в Китай.

Тази цел би имала твърде важни последствия, тъй като едно приемане на предложението щеше да означава, че Пекин отваря за църквата не само вратата, но и прегръдките си. А Палестрина знаеше, че Пекин няма намерение да го стори — нито днес, нито утре, нито когато и да било, — тъй че намеренията му изглеждаха, меко казано, прекомерни. И все пак държавният секретар на Ватикана не беше случаен човек. Невероятно, но факт — китайците го посещаваха съвсем открито.

Най-голяма заслуга за тяхното идване имаше Пиер Веген, с когото работеха от години и му вярваха безрезервно. Или поне дотолкова безрезервно, колкото изобщо може да вярва един ориенталец на човек от Запада. Седемдесетгодишен, висок и изтънчен, Веген беше виден международен банкер в сферата на инвестициите. Уважаван и високо ценен в цял свят, той се занимаваше предимно с връзката между големите многонационални корпорации, желаещи да създадат партньорска мрежа по цялото земно кълбо. Същевременно продължаваше да работи като частен съветник на дългогодишни клиенти и приятели — хора, компании и организации, които преди години му бяха помогнали да изгради репутацията си.

Отношенията с тези клиенти открай време бяха и си оставаха поверителни. Между тях се числеше и Ватикана. Като главен завеждащ на ватиканските инвестиции, Никола Маршано бе прекарал целия днешен следобед в един частен апартамент на Виа Пинчана заедно с Веген и неговата армия от адвокати и счетоводители, които водеше от Женева.

Вече цяла година Маршано и Веген пресяваха капиталовложенията на Светия престол, стесняваха рамката на инвестициите, за да насочат средствата преди всичко към енергетиката, транспорта, стоманодобива, корабоплаването и тежкото машиностроене; интересуваха ги корпорации, компании и дъщерни предприятия, специализирани в мащабни международни инфраструктурни проекти — строеж и реконструкция на пътища, канали, електростанции и други подобни обекти в Третия свят.

Ватиканската инвестиционна стратегия заемаше изключително място в плановете на Палестрина за бъдещето на Светия престол. Именно затова бе поканил китайците и именно затова бяха дошли — да покажат, че Китай е модерна страна, споделяща с европейските си приятели грижата за икономиката на развиващите се страни. Като знак на добра воля поканата им даваше възможност да се присъединят без излишен шум и дискретно да заемат позиция… при което щяха да бъдат задължени на Палестрина.

Но Палестрина не се вълнуваше за Третия свят като цяло. Интересуваше го една страна — Китай. И извън един съвсем тесен кръг — Пиер Веген и останалите довереници на папата — никой, дори и сам светият отец, нямаше представа за истинската цел на държавния секретар: да види Ватикана като напълно анонимен, но изключително важен партньор и наставник в бъдещето на Китайската народна република.

Първата стъпка бе направил тази вечер, като протегна ръка на китайците. Втората предстоеше утре, когато Маршано щеше да представи редактирания доклад „Инвестиционни стратегии спрямо развиващите се нации“ пред комисия от четирима кардинали, които заедно с него отговаряха за утвърждаването и надзора на църковните капиталовложения.

Съвещанието нямаше да е леко, защото консервативните кардинали трудно приемаха новото. Маршано имаше задачата да ги убеди, да им покаже най-подробно областите, набелязани след грижливо проучване — Латинска Америка, Източна Европа и Русия. Разбира се, Китай щеше да присъства, но скрит под общото название Азия — Япония, Сингапур, Тайланд, Филипините, Китай, Южна Корея, Тайван, Индия и тъй нататък.

Лошото бе, че ставаше дума за съзнателна фалшификация. Нечестна и неморална. Пресметлива лъжа, целяща да даде на Палестрина точно каквото искаше, без никой да разбере.

Нещо повече, с това планът на Палестрина едва започваше. Държавният секретар твърде добре разбираше, че въпреки цялата привидна откритост Китай си остава затворено общество под железния контрол на авторитарната комунистическа гвардия. И все пак, авторитарен или не, Китай се модернизираше бързо; а модернизиран Китай е една четвърт от световното население и съответната икономическа мощ без съмнение скоро би станал най-могъщата нация на света. С тази истина идваше и очевидното — който контролира Китай, контролира и целия свят. Точно това бе духът и идеята в плана на Палестрина — власт над Китай през следващия век чрез завръщането на католическата църква и утвърждаването й във всяка провинция, град и село. А след сто години създаване на нова Свещена римска империя. Когато китайският народ започнеше да се подчинява не на Пекин, а на Рим, Светият престол щеше да се превърне в най-голямата световна свръхсила.

Естествено, това бе лудост — и за Маршано доказваше твърде ясно, че разсъдъкът на Палестрина бързо запада, — но никой от тях не бе в състояние да му попречи. Светият отец искрено обичаше Палестрина и изобщо не подозираше за неговия план. Нещо повече, поради крехкото си здраве, претоварения работен график и безрезервната си вяра в Палестрина, папата бе предал едва ли не всички глобални дейности на Светия престол в ръцете на държавния секретар. Тъй че всеки опит да се обърнат към светия отец би ги довел пак при Палестрина, защото при проверка държавният секретар щеше да отрече всичко, а обвинителят му щеше да изчезне завинаги в някоя затънтена енория.

Тук се криеше истинският ужас на положението. С изключение на Пиер Веген, който твърдо вярваше на Палестрина, всички останали — Маршано, кардинал Матади и монсиньор Капици, трима от най-влиятелните хора в католическата църква — по една или друга причина трепереха пред Палестрина. Бояха се от неговата физическа сила, от амбициите му, от изключителното умение да открива човешките слабости и да ги използва за свои цели и — може би най-ужасяващото — от страхотната сила на неговия характер, щом веднъж човек попаднеше в обсега на вниманието му.

Бояха се и от безумците, работещи за него: Яков Фарел, който бе, от една страна, явен и неоспорим шеф на ватиканската полиция, а от друга — таен и безмилостен агент на амбициозния Палестрина; терориста Томас Кайнд, който уби заклетия враг на Палестрина кардинал Парма в тяхно присъствие, пред очите на светия отец и пред самия Палестрина, който бе дал заповед за престъплението, а след това спокойно застана до жертвата, за да види как ще умре.

Маршано не знаеше как се чувстват останалите, но бе сигурен, че никой от тях не презира слабостта и страха си повече от самия него.

Той отново погледна часовника.

20:10

— Ваше преосвещенство.

Неусетно до него се бяха приближили Пиер Веген и Ян Йе. Председателят на Китайската народна банка беше дребничък, сух, с прошарена черна коса.

— Навярно си спомняте Ян Йе — каза Веген.

— Разбира се. — Маршано с усмивка протегна ръка на китаеца. — Добре дошъл в Рим.

При единствената им среща преди време в Банкок имаше неприятен момент, когато Палестрина предизвикателно запита банкера за бъдещето на католическата църква в нов Китай и получи студения, прям и властен отговор, че все още не е назряло времето за сближаване между Пекин и Рим. Но извън този дребен сблъсък Маршано помнеше Ян Йе като любезен, интересен и дори остроумен събеседник, загрижен искрено за благоденствието на хората от цял свят.

— Смятам — каза Ян Йе с леки искрици в очите, докато надигаше за тост чаша червено вино, — че италианците трябва да ни дадат урок по винопроизводство.

В този момент Маршано видя как папският нунций влезе, прекъсна разговора на Палестрина с китайските дипломати и го отведе настрани. Двамата размениха няколко думи, сетне Палестрина се озърна към Маршано и напусна залата. За всеки друг жестът би бил дребен и незначителен. Но за него бе съдбоносен, защото означаваше, че е взет на прицел.

— Може би — усмихна се той на Ян Йе — има начин да го уредим.

Нунцият леко докосна ръкава му.

— Ваше преосвещенство.

Маршано се обърна.

— Да, знам… Къде да отида?