Ден за изповед

39

Роскани тичаше покрай линията, следван от Скала и Кастелети. Преносими прожектори огряваха тунела. Наоколо гъмжеше от униформени полицаи с бронирани жилетки и автомати. Сред група служители от метрото чакаше водачът на мотрисата, който едва не бе блъснал беглеца.

— Бяха двама. Американецът и някакъв дребен човек с патерици.

Роскани научи новината по пътя от гарата към полицейското управление. Бяха му съобщили късно, почти час след произшествието. Водачът на мотрисата се оплака, че станало в най-натовареното време. Изплашил се да не е блъснал хората, спрял и се върнал назад, но не забелязал нищо. Докладвал за случая и продължил. Едва през почивката видял в „Ил Месаджеро“ снимката на Хари и разпознал човека от тунела.

— Сигурен ли сте, че е той? — настоя Роскани.

— Мярна се само за миг в светлината на фаровете. Но съм почти напълно сигурен. Имаше някаква превръзка на главата.

— Къде може да са отишли? — обърна се Роскани към един висок и мустакат служител от метрото.

— Къде ли не. В тази част има много стари тунели, отпаднали от експлоатация по една или друга причина.

Роскани се поколеба. Спирките от двете страни на отсечката бяха затворени, а пътниците прехвърлени на автобуси под зоркото наблюдение на полицейски кордон. Но не след дълго прекъсването щеше да наруши графика на цялото метро.

— Има ли карти на тези тунели?

— Да.

— Донесете ги. — Роскани се завъртя към Скала. — Тичай в хотелската стая на мистър Адисън. Намери някоя неизпрана дреха, която е носил наскоро. Донеси я колкото можеш по-бързо.

Скала го погледна и веднага разбра.

— Искаш да пуснеш кучета.

— Да.

Хари крачеше бързо по тротоара, вече облян в пот от юлската жега. Да избяга от кафенето не беше трудно. Ала където и да отидеше, снимката му го гледаше от всеки вестникарски щанд. Това бе не само страшно, но и някак неразбираемо, като че изведнъж се бе озовал на друга планета, където всички го търсят. Внезапно той спря, поразен от звука на собствения си глас. Минаваше край магазин за електроника. На витрината имаше десетки телевизори. От най-големите до най-малките. И всеки екран показваше него, седнал на табуретка, с тъмните очила и спортното сако, което бе оставил при Херкулес. Гласът му долиташе от малък високоговорител над входа на магазина.

Дани, моля те да дойдеш… Да се предадеш… Те знаят всичко… Моля те, направи го заради мен… Ела… моля те… Моля те…

Камерата се пренесе в телевизионно студио. Седнал зад бюрото, говорителят съобщаваше новините на италиански. Хари чу да споменават за него и Дани. Показаха кадри от убийството на римския кардинал. Тълпа от полицаи, линейки, за миг се мярна Фарел, мерцедесът на светия отец светкавично се отдалечи от местопрестъплението.

Изведнъж Хари откри, че и други хора са спрели на тротоара да гледат телевизорите. Той приведе глава и се отдалечи. Виеше му се свят. Откъде бе изникнал този запис? Смътно си спомняше слушалка и нечий глас, долитащ от нея. Спомни си как повтаряше думите, после реши, че нещо не е наред, и се опита да се противопостави. Тогава го удариха и пред очите му причерня. Сега разбираше какво е станало. Похитителите го бяха измъчвали, за да разкрие къде е Дани, а след като бе станало ясно, че не знае, го бяха принудили да говори пред видеокамера, преди да го убият.

Слезе от тротоара, изчака колите да минат и прекоси улицата. Като че ли не му стигаха снимките във вестниците, а сега го показваха и по всички телевизионни екрани в страната. Може би дори по целия свят. Слава богу, че носеше тъмни очила. Те щяха да прикриват лицето му. Поне отчасти.

Отпред се появи старинна стена със сводест портал. Спомни си как на отиване за срещата с Фарел колата бе минала през подобен портал. Запита се дали не е същата стена, дали не се намира някъде близо до Ватикана. Не познаваше Рим. Преди малко просто излезе от метрото и тръгна напред. Лоша работа — кой знае дали просто не обикаляше в кръг.

С бърза крачка навлезе в гъстите сенки под свода. За момент хладният полумрак му донесе облекчение от ярката слънчева светлина и юлския пек. После стигна до другия край и отново излезе под слънцето. И за втори път застина на място.

Само на една-две пресечки от него се бяха струпали полицейски коли. Конни полицаи удържаха тълпата на разстояние. Отстрани имаше няколко линейки, журналистически коли и две подвижни телевизионни станции.

Любопитни минувачи бързаха покрай него да видят какво става и той се отдръпна, опитвайки се да разбере къде е попаднал. Виждаше само широко кръстовище на няколко улици. Виа Ла Специа. Виа Санио. Виа Магна Гречиа. И Виа Апиа Нуова, на която стоеше.

— Какво става, отче? — попита младежки глас с нюйоркски акцент.

Хари трепна. Неусетно до него бе спрял хлапак с тениска, върху която имаше портрет на Джери Гарсия и надпис краят на мъртвите. Край момчето стоеше кръглоликата му приятелка. И двамата зяпаха развълнуваната тълпа.

— Не знам — каза той. — Съжалявам.

После се завъртя и тръгна обратно. Много добре знаеше какво става. Полицията го търсеше.

Крачеше с разтуптяно сърце, а насреща му бързаха хора. Край отсрещния тротоар отляво имаше просторна зелена морава, а зад нея голяма и очевидно старинна църква.

Хари бързо пресече улицата и тръгна към църквата. С вой на сирени прелетяха две полицейски коли, плътно една зад друга. Той продължи напред.

Отсреща бе църквата. Грамадна, древна, примамлива. Убежище от суматохата. По стъпалата се бяха струпали хора, вероятно туристи. Привлечени от шума, някои гледаха в посоката, откъдето идваше. Други разглеждаха самата църква. Какво пък, намираше се в милионен град. Навсякъде имаше хора. Поне за малко трябваше да рискува — да се изгуби сред тях с надеждата, че няма да го познаят.

Той прекоси плочките, изкачи се по стъпалата и навлезе в тълпата. Докато си пробиваше път към огромните бронзови порти, хората почти не му обръщаха внимание.

Вътре също имаше хора, но цареше тишина. Както всички останали, Хари спря и се озърна — сега беше просто свещеник, дошъл на екскурзия и развълнуван от гледката. Централният неф пред него бе широк около петнайсет метра и пет-шест пъти по-дълъг. Сводът, украсен с позлата и скулптурни групи, се извисяваше на трийсетина метра над полирания мраморен под. През високите прозорци около купола се лееха светли лъчи. Фрески и барелефи по стените обкръжаваха дванайсет огромни статуи на апостолите. Убежището на Хари се оказваше не просто църква, а величествена катедрала.

Вляво от него група австралийски туристи вървеше покрай стената към високия олтар в дъното. Той тихичко се прилепи към тях. Вървеше бавно, оглеждаше украсата и продължаваше да се преструва на любопитен чужденец като всички останали. Досега го бе погледнала само една стара жена, а и тя се интересуваше не толкова от него, колкото от превръзката на челото му.

Засега беше в безопасност. Изплашен, объркан и изтощен сред безвремието на древната катедрала, той се унесе в неясни мисли какви хора са минавали оттук и при какви обстоятелства.

Когато се опомни, видя, че вече са стигнали до олтара и неколцина австралийци напускат групата, за да се прекръстят и да коленичат със склонени в молитва глави на скамейките пред него.

Хари последва техния пример. Целият трепереше. В очите му бликнаха сълзи и едва се удържа да не заридае. Никога не се бе чувствал тъй загубен, изплашен и сам както сега. Нямаше представа къде да отиде и какво да стори. И макар да знаеше, че е глупаво, ужасно съжаляваше, че не остана при Херкулес.

Все още коленичил, той се озърна през рамо. Австралийската група се отдалечаваше, но идваха други хора. С тях вървяха и двама пазачи. Оглеждаха тълпата. Носеха бели ризи с еполети и тъмни панталони. Трудно бе да се прецени от разстояние, но като че имаха радиостанции на коланите си.

Хари пак се обърна напред. Стой на място, каза си той. Няма да се приближат, ако не им дадеш повод. Не бързай. Мисли внимателно. Къде ще отидеш сега. Какво ще направиш.

Мисли.