Ден за изповед

61

Рим, 6:30

Хари вървеше с приведена глава към Колизеума, без да обръща внимание на оживеното утринно движение. Сега най-важното бе да продължава напред. Само така можеше да съхрани последните остатъци от разсъдъка си. Коли. Автобуси. Мотопеди. Хора, тръгнали по лични дела, насочили най-невинно всички свои мисли и чувства към предстоящия ден. Същото бе вършил и той във всяко работно утро, преди да пристигне тук. Рутина — позната и удобна като чифт стари обувки.

Ставане в шест, един час упражнения в гимнастическата стая до спалнята, душ, закуска със стари или нови клиенти, после право в кантората, без нито за миг да се отделя от телефона, дори и под душа. Също както сега. Клетъчният телефон лежеше в джоба му. Само че вече не беше същото. Ни най-малко. Имаше телефон, но не смееше да го използва. Само за миг можеха да засекат откъде звъни и тутакси да блокират целия район.

Изведнъж от ярката слънчева светлина навлезе в плътна сянка. Вдигна очи и видя, че е пред Колизеума. После зърна нещо да помръдва наблизо и веднага спря. Застанала в подножието на древните арки, една парцалива жена зяпаше в него. След малко до нея изникна още една. Сетне трета, с бебе на ръце. Циганки.

Обърна се и видя още. Бяха поне десетина и вече го обкръжаваха. Пристъпваха бавно. Сами, по двойки, по тройки. Все жени, повечето с деца на ръце. Хари бързо се озърна назад. По улицата нямаше жива душа. Нито пазачи. Нито туристи. Никой.

Изведнъж нещо го дръпна за панталона и той наведе глава. Някаква старица повдигаше крачола му, за да огледа обувките. Той отскочи от нея. Безполезно. Моментално се появи друга жена. По-млада, ухилена, без предни зъби. Протягаше едната си ръка за милостиня, а с другата вече опипваше плата на панталона. Изглежда, изобщо не я интересуваше, че си има работа със свещеник. После той усети докосване отзад — нечия ръка се плъзна към портфейла му.

Хари светкавично се завъртя, напипа някаква дреха и я дръпна силно. Беше сграбчил за роклята млада жена, която се разпищя оглушително. Другите боязливо отстъпиха назад, явно се чудеха как да постъпят. Хванатата жена се мяташе и пищеше, като че я колеха. Хари рязко я придърпа към себе си, тъй че лицата им се озоваха на сантиметри едно от друго.

— Херкулес — тихо каза той. — Искам да намеря Херкулес.

Джуджето седеше с една ръка върху бедрото, с другата подпираше брадичката си и втренчено гледаше Хари. Минаваше пладне и двамата бяха на една пейка в прашна градинка отвъд Тибър. По булеварда зад дърветата бучаха автомобили. Но това бе всичко; освен тях в градинката седяха само двама старци. И все пак Хари знаеше, че циганите са скрити някъде наблизо и наблюдават.

— Заради теб полицията откри моя тунел. Заради теб сега живея под открито небе. Хиляди благодарности.

Личеше си, че Херкулес е много сърдит.

— Съжалявам…

— Съжаляваш, но пак ми се домъкна. И май вместо да помогнеш, ще търсиш помощ. — Херкулес му обърна гръб. — Какво искаш?

— Да проследиш някого. По-точно двама души. Циганите ще ти помогнат.

Херкулес пак го погледна.

— Кого?

— Един кардинал и един свещеник. Хора, които знаят къде е брат ми… и ще ме отведат при него.

— Кардинал?

— Да.

Херкулес рязко измъкна патерицата изпод себе си и се надигна.

— Не.

— Ще ти платя.

— Откъде ще вземеш пари?

— Имам… — Хари се поколеба, после измъкна парите на Итън от джоба си. — Колко искаш? За теб и за циганите.

Херкулес погледна банкнотите, после вдигна очи към Хари.

— Това е повече, отколкото ти дадох. Откъде ги взе?

— Няма значение. Нали ги имам… Колко искаш?

— Повече от това. Можеш ли да намериш? — изненада се Херкулес.

— Мисля, че мога…

— Щом има кой да ти даде толкова пари, защо не го помолиш да проследи кардинала?

— Не е толкова просто.

— Защо? Не му ли вярваш?

— Херкулес, моля те за помощ. Готов съм да си платя. А знам, че парите ти трябват…

Херкулес мълчеше.

— Предния път ми каза, че не можеш да вземеш наградата, защото трябва да идеш в полицията… С тия пари ще си намериш подслон.

— Откровено казано, мистър Хари, просто не ми се ще да ни виждат заедно. Полицията те търси. Търси и мен. Калпав народ сме и двамата. Двойно по-калпав, когато се съберем… Не ми трябваш като банкер, а като адвокат. Когато уредиш тая работа, обади ми се пак. Иначе arrivederci.

Без повече приказки Херкулес посегна към другата патерица. Но Хари я грабна изпод носа му. В очите на джуджето припламна гняв.

— Не ти го препоръчвам.

Хари продължаваше да държи патерицата.

— Миналия път каза, че искаш да видиш на какво съм способен. Докъде мога да стигна с ум и смелост. Дотук стигнах, Херкулес. Описах кръг и отново се озовах при теб… Опитах се, но нищо не излезе… — Гласът на Хари затихна. Той се вгледа в Херкулес, после бавно му подаде патерицата. — Не мога сам, Херкулес… Трябва да ми помогнеш.

Едва бе изрекъл последните думи, когато телефонът в джоба записука и двамата трепнаха едновременно от внезапния звук.

— Да… — предпазливо отговори Хари, като шареше с поглед из парка, сякаш очакваше обаждането да е полицейски капан. — Адриана!

Хари бързо се завъртя и притисна с длан свободното си ухо, за да заглуши шума от колите по булеварда. Херкулес се полюшваше върху патериците и го гледаше с интерес.

— Къде? — Хари кимна, после още веднъж. — Добре. Да! Разбирам. Какъв цвят?… Добре, ще я открия.

Той изключи телефона, прибра го в джоба си и погледна Херкулес.

— Как да стигна до централната гара?

— Брат ти…

— Забелязали са го.

— Къде? — развълнува се Херкулес.

— На север. В едно градче край езерото Комо.

— Дотам са пет часа път с влак през Милано. Много е. Рискуваш да те…

— Няма да пътувам с влак. Оставили са ми кола до гарата.

— Кола… — Херкулес го изгледа яростно. — Тъй значи. Намери си нови приятели и вече не ти трябвам.

— Трябваш ми. Нали те попитах как да стигна до гарата.

— Сам си я търси.

Хари смаяно погледна джуджето.

— Преди малко не искаше да имаш нищо общо с мен, а сега се ядосваш, защото не ми трябваш.

Херкулес мълчеше.

— Щом е тъй, сам ще се справя.

И Хари се отдалечи с бързи крачки.

— Сбърка посоката, мистър Хари!

Хари спря и се озърна.

— Видя ли, все пак ти трябвам.

Вятърът разроши косата на Хари. Край нозете му се надигна облаче прах.

— Добре де. Трябваш ми!

— Чак до езерото Комо!

Хари стисна зъби.

— Добре!

След миг Херкулес вече се клатушкаше към него. После го отмина и подвикна през рамо:

— Насам, мистър Хари. Това беше верният път!