Ден за изповед

163

През целия този следобед и до късно вечерта Хари, Елена и Дани седяха в една малка чакалня на болницата „Свети Йоан“. Хари стискаше ръката на Елена, а умът му се рееше. Опитваше се да не мисли. Колко хора бе убил, колко други бяха загинали. Итън. Томас Кайнд. Най-мъчително бе с Адриана. През онази нощ бе усетил нейния страх от смъртта. Ала всичко, което вършеше, всеки репортаж сякаш водеше към смъртта по един или друг начин — от войната в Хърватска до бежанците от кървавите граждански войни в Африка и убийството на римския кардинал. Какво бе казала Адриана? Че ако има деца, не би могла да го върши. Или нещо подобно. Кой знае… Може би тъкмо това бе искала, без да знае как да го постигне — дом, деца и работа. И тъй като не можеше да притежава и трите, бе избрала онова, което да й даде най-много живот. Преди да я убие.

Привечер при тях дойде кардинал Маршано с обикновен, светски костюм. Час по-късно един санитар докара с количка пребледнелия Роскани. Беше настанен в същата болница.

В десет без пет вратата на чакалнята се отвори и влезе хирургът, все още с операционен халат.

— Ще се оправи — каза той на италиански. — Херкулес ще живее.

Нямаше нужда от превод. Хари разбра веднага.

— Grazie — каза той, ставайки на крака. — Grazie.

— Prego.

Хирургът обеща да ги държи в течение, после кимна, излезе и вратата се затвори зад него.

Настана мълчание — необятно, дълбоко, затрогващо всеки един от тях. Мисълта, че джуджето от каналите ще оздравее, беше единствената светла, радостна нота в тяхното дълго, трудно и мъчително пътешествие. Тепърва им предстоеше да осъзнаят, че е свършило. И все пак то наистина бе свършило, други хора вече бързаха да въдворят ред след хаоса.

Фарел светкавично пое контрола в свои ръце, за да защити както Светия престол, така и себе си. Само след няколко часа шефът на ватиканската полиция свика пресконференция, предавана на живо по италианската държавна телевизия. На нея Фарел съобщи, че тази сутрин печално известният южноамерикански терорист Томас Хосе Алварес-Риос Кайнд предприел жестоко и дръзко нападение със запалителни бомби срещу Ватикана, вероятно с цел да стигне до папата. При атаката терористът прострелял кореспондентката на Уърлд Нюз Нетуърк Адриана Хол и шефа на римското бюро на ЦРУ Джеймс Итън, който бил наблизо и се опитал да я спаси. Междувременно многообичаният държавен секретар на Ватикана кардинал Умберто Палестрина починал от сърдечен удар, докато организирал евакуацията на светия отец. Фарел приключи пресконференцията с категорично заявление, че според последните данни Томас Кайнд е единственият заподозрян за убийствата на римския кардинал и италианския полицай Джани Пио, както и за взривяването на автобуса за Асизи. Добави, че Кайнд загинал от избухнала в ръцете му запалителна бомба. За присъствието на Роскани във Ватикана изобщо не стана дума.

Роскани огледа чакалнята. Беше напуснал болничната си стая, за да съобщи лично на братята Адисън и Елена Возо какво е казал Фарел и да ги увери, че няма да повдигне обвинение срещу тях. Присъствието на Маршано го изненада и за момент му се прииска да поговори насаме с духовника за убийствата на римския кардинал и Палестрина, за участието на Томас Кайнд и ужасите в Китай. Но кардиналът веднага попари надеждите му с най-лесното извинение — съжалявал, обаче при дадените обстоятелства всички въпроси относно Светия престол трябвало да се подават до официалните ватикански служби. Това означаваше, че Маршано никога и никому не ще разкрие какво знае в действителност. Роскани нямаше друг избор, освен да се примири.

Сам се чудеше защо не си тръгна веднага. Колкото и да бе изтощен, остана да чака вести за състоянието на Херкулес. Не само се чувстваше длъжен, но и желаеше да го стори. Може би защото усещаше, че всички са свързани заедно с невидима нишка. Или просто искаше да остане, защото по някакъв странен начин се бе трогнал от съдбата на Херкулес и го обичаше както всички в тази чакалня. Изтощени, объркани… по дяволите, на кой ли му беше сега до самоанализ? Е, поне успя да зареже цигарите. И това беше нещо…

Роскани обиколи с количката да им стисне ръцете и помоли непременно да го потърсят, ако може да помогне с нещо. После им пожела лека нощ. Но не бе свършил; нарочно остави Хари последен и го помоли да дойде до вратата.

— Защо? — настръхна Хари.

— Моля ви — настоя Роскани. — Личен въпрос…

Хари се озърна към Дани и Елена, после въздъхна и тръгна с него. Спряха на прага.

— Помните ли онзи видеозапис? — каза Роскани. — След като убиха Пио.

— Какво по-точно?

— Накрая… имаше нещо изрязано. Някаква последна дума или изречение. Помъчих се да разбера какво е. Дори помолих една специалистка да разчете по устните. Но и тя не успя… Помните ли какво казахте?

Хари кимна.

— Да…

— Какво беше?

— Измъчваха ме и не разбрах веднага какво става. Търсех помощ и изрекох едно име.

Роскани все още не разбираше нищо.

— Чие име?

Хари се поколеба.

— Вашето.

— Моето?

— Освен вас нямаше кой да ми помогне.

Роскани бавно се усмихна.

Хари също.