Ден за изповед

95

Когато Хари влезе в пещерата, Дани седеше самичък близо до входа, изпънал счупените си крака със сини шини от фибростъкло. Беше наметнал черното сако на Хари върху тънката болнична престилка.

Хари веднага се огледа наоколо. Къде беше Елена? Обърна се и видя, че Дани го гледа втренчено, сякаш се питаше кой е този човек. Явно бе изтощен до крайност от жестокото пътешествие по подземните канали. Състоянието му се влошаваше и Хари изпита ужас, защото не знаеше колко още може да издържи и дали му остават сили да оздравее.

— Дани, знаеш ли кой съм?

Дани само мълчеше и гледаше. Плахо, неуверено.

— Аз съм брат ти Хари.

Най-сетне Дани кимна колебливо.

— Намираме се в една пещера в Северна Италия.

Дани пак кимна, ала все тъй неуверено, сякаш разбираше думите, но не и значението им.

— Знаеш ли къде е сестрата? Монахинята, която се грижи за теб. Къде е?

Няколко секунди Дани изобщо не реагира. После бавно, мъчително извъртя очи наляво. Хари погледна натам и зърна в дъното на пещерата неголям отвор, през който се лееше слънчева светлина. Оставяйки Дани, той пристъпи натам. Елена стоеше със смъкната дреха, гола до кръста. Изненадана, тя бързо закри гърдите си.

— Извинявайте — каза Хари и отново се вмъкна в пещерата.

След малко Елена влезе напълно облечена и смутено започна да обяснява:

— Съжалявам, мистър Адисън. Дрехите ми бяха мокри. Изсуших ги на камъните заедно с вашето сако и престилката на брат ви. Той спеше, докато аз… не бях облечена…

Хари се постара да прогони с усмивка неловкия момент.

— Разбирам…

— С камионетката ли дойдохте?

— Да.

— Хари?… — прозвуча глас зад тях.

Дани бе извил глава настрани и гледаше как пристъпват към него. Беше сигурен, че вижда Хари. И Елена — нея разпозна по-лесно, защото го придружаваше от доста време. Помагаше му да се чувства свързан с реалността. Ала бе толкова слаб… Самото мислене — къде се намират, как е дошъл Хари — изискваше върховни усилия. Сетне в паметта му изведнъж изплува споменът как Хари го хваща за ръка и му помага да се измъкне от водата. След това как се спогледаха и осъзнаха, че подир толкова време отново са заедно.

— Аз… — Дани докосна челото си. — Не мисля… много… ясно…

— Няма нищо, Дани — тихо каза Хари. — Всичко ще е наред.

— Това трябваше да се очаква, мистър Адисън — сериозно изрече Елена, гледайки Дани. — Спокойно го казвам и пред отец Даниъл, защото той също трябва да разбере, че е пострадал сериозно… Състоянието му се подобряваше, но преживяното го върна назад… Според мен физически ще се възстанови… Но може да има проблеми с говора или паметта… Само времето ще покаже доколко е в състояние да си ги възвърне. — Тя се обърна към Хари. Изведнъж я обзе страх. — Далеч ли е колата? Колко път има дотам?

Хари се поколеба, после погледна Дани. Боеше се, че може да го разтревожи или изплаши, затова хвана Елена за ръката и я изведе навън, уж да покаже как е пристигнал.

Щом излязоха от тунела и заобиколиха скалите, които го прикриваха откъм езерото, Хари се завъртя към монахинята.

— Полицаите са открили пещерата. Горе над асансьорната шахта кръжи хеликоптер. Може русият да се е измъкнал оттам… кой знае? Но сега ще разберат, че Дани е жив и е бил в пещерата… — Хари се поколеба. — Там останаха вещите ви, Елена. Вече знаят коя сте… а вероятно знаят, че и аз съм бил там, защото не внимавах какво докосвам. Ще претърсят тунелите и коридорите. След като не ни открият, ще блокират цялата област. Пътят нагоре е убийствен, но ако се измъкнем, преди да стигнат дотук, преди вечерта да ме принуди да включа фаровете… тогава има надежда. Поне да стигнем до някой главен път. Може би привечер ще успеем да минем през някой от постовете както тази сутрин.

— Къде ще отидем после, мистър Адисън?

— Ако имаме късмет, до Комо и после по магистралата до швейцарската граница край Киасо.

За миг Елена се вгледа в него.

— А след това накъде, мистър Адисън?

— Не знам…

Изведнъж Хари усети, че Дани ги гледа напрегнато от пещерата. За пръв път го виждаше от разстояние и едва сега осъзна в какво се е превърнал. Измършавял, смазан. Но все тъй борбен, както го помнеше открай време. Костелив орех и често непоносим инат. Ала в момента беше безпомощен като пеленаче.

Хари рязко се завъртя към Елена. Преди да тръгнат накъдето и да било, трябваше да й обясни някои неща.

— Знаете, че ме издирват за убийство на италиански полицай. И че Дани е главен заподозрян в атентата срещу римския кардинал.

— Да.

— Трябва да разберете, че не съм убил полицая… Какво е извършил брат ми, не знам и няма да разбера, докато не се възстанови, за да го попитам… А и тогава не знам дали ще ми каже… Но каквото и да се е случило, някой иска да го убие… Заради онова, което знае и може да каже… Затова русият, може би дори и полицията… А сега, след като знаят със сигурност, че е жив, ще преследват не само него. Ще смятат, че е разказал всичко на хората, които го придружават.

— На вас и на мен, мистър Адисън…

— Да.

— И независимо дали ни е казал, или не…

— Те няма да питат — довърши Хари.

Изневиделица над тях се стовари тътенът на хеликоптерни витла, разсичащи въздуха. Хари сграбчи Елена за ръката и я дръпна под надвисналата скала точно в мига, когато машината прелетя горе над хребета. Хеликоптерът продължи към езерото, после описа широка дъга, върна се, откъдето беше дошъл, и изчезна отвъд дърветата. Звукът на двигателя постепенно заглъхна.

Елена отново погледна Хари.

— Разбирам положението, мистър Адисън, и съм готова за всичко, което ни чака…

За момент Хари се втренчи в нея.

— Добре — каза той и влезе в пещерата при Дани.