Ден за изповед

140

— Роскани и Кастелети — каза Адриана, когато синята алфа ромео спря зад фиата.

Вратата на предната кола се отвори, Скала излезе и тръгна към алфата. Размени няколко думи с хората вътре, после се върна във фиата и потегли.

— Вършат всичко строго по план — каза Итън. — Хари Адисън излиза преди два часа и не се връща. Сега изниква Роскани. Сигурно чака следващия ход на отец Даниъл, за да е сигурен, че всичко върви без произшествия…

Откъм пейджъра на Итън долетя остро писукане. Той веднага вдигна малката радиостанция и я включи.

— Да…

Послуша малко и Адриана видя как челюстта му се стяга.

— Кога?

Челюстта му се стегна още повече и Адриана чу скърцане на зъби.

— От наша страна нито дума, нищо не знаем… Да, точно така.

Той рязко изключи радиостанцията и се загледа в пустотата.

— Ли Уън си е признал отравянето на езерата. Няколко минути по-късно бил убит от нападател, застрелян на свой ред от охраната. Удобно, нали? Чий почерк ти напомня?

Адриана изтръпна.

— На Томас Кайнд…

Итън отново се завъртя към сградата.

— Не знам какво си въобразява Роскани, но пусне ли ги да търсят Маршано във Ватикана, няма да се размине без трупове, особено ако Томас Кайнд дебне някъде там.

— Джеймс — обади се изведнъж Адриана. Бе забелязала с крайчеца на окото си някакво движение.

Притиснал до ухото си клетъчен телефон, Роскани излезе от колата и се огледа. Кастелети излезе след него и тръгна по тротоара. В отпуснатата си ръка стискаше пистолет и оглеждаше внимателно всяка сграда като агент от тайните служби.

Роскани каза нещо по телефона, кимна, озърна се и махна с ръка на Кастелети. Двамата бързо се върнаха в алфата.

В същия момент вратата на номер 22 се отвори и млада жена с джинси и тъмни очила изкара под яркото утринно слънце инвалидна количка, в която седеше брадат мъж. Жената носеше през рамо калъф за видеокамера, мъжът държеше също такъв калъф в скута си.

— Дявол да го вземе, той е — ахна Адриана. — Жената сигурно е Елена Возо.

Раздаде се скърцане на гуми и алфата на Роскани внезапно потегли. Стрелна се към отсрещния тротоар, рязко зави, изравни се с двамата и намали скоростта. Нямаше съмнение, че ги придружава, докато крачеха бавно по тротоара към Ватикана, сякаш бяха туристи, излезли на ранна разходка.

— Господи, смятат да ги охраняват чак до площад Свети Петър.

С едната ръка Итън завъртя ключа, а с другата вече дърпаше скоростния лост. Бавно отлепи зеления, форд от тротоара и подкара надолу по Виа Николо V. Задъхваше се от безсилен гняв; ако не искаше да предизвика международен инцидент, можеше само да държи алфата под око.

От Ларго ди Порта Каваледжери завиха към Пиаца дел Сан Уфицио, на един хвърлей камък от южната колонада и входа на площад Свети Петър. Роскани инстинктивно се озърна към огледалото. На двайсет-трийсет метра зад тях едва пъплеше зелен форд. Отпред седяха двама. Онзи отдясно усети погледа му и бързо наведе глава. После Роскани видя как Елена насочва количката наляво, към колонадата. Отново се озърна към огледалото. Фордът продължаваше да пълзи подир него. После изведнъж зави надясно, ускори и изчезна.