Ден за изповед

2

Италия, 3 юли, петък, 10:20

Отец Даниъл Адисън дремеше неспокойно на седалката до прозореца в дъното на туристическия автобус, пътуващ на север по магистралата към Асизи. Опитваше се да прогони от съзнанието си всичко, освен тихото бучене на дизеловия двигател и свистенето на гумите.

Беше облечен цивилно, с найлоново яке, джинси и риза с къси ръкави. Горе в малката чанта на багажника лежаха църковните му одежди и тоалетните принадлежности, а очилата и личните си документи носеше във вътрешния джоб на якето. Отец Даниъл беше на трийсет и три години и приличаше на наскоро завършил студент — най-обикновен самотен турист. Точно това искаше.

Преди девет години бе дошъл в Рим като американски църковен пратеник във Ватикана и оттогава редовно посещаваше Асизи. Този древен град сред Умбрийските възвишения, родно място на скромен свещеник, станал светец, му вдъхваше чувство на пречистване и просветление, помагаше му да крачи напред по своя духовен път както никое друго място на света. Но сега и духовният път бе загубен, и вярата почти унищожена. Над всичко тегнеха смут, ужас и страх. Само с цената на отчаяна душевна борба успяваше да удържи сетните капки от разсъдъка си. И все пак пътуваше с автобуса. Но нямаше ни най-малка представа какво да стори или да каже, когато пристигне.

Отпред двайсетината други пътници бъбреха, четяха или почиваха като него в приятната прохлада на климатика. Навън лятната жега трептеше на жарки вълни над селските поля, позлатяваше житата, вливаше сладост в гроздовете по лозниците и постепенно рушеше малкото оцелели до днес древни стени и крепости, които се мяркаха тук-там в далечината.

В полудрямка мислите на отец Даниъл се зареяха към Хари и обаждането, което бе записал на телефонния му секретар в предутринните часове. Запита се дали вече го е чул. И ако да, дали не се сърди, дали не мълчи нарочно. Но не бе имал друг избор, освен да рискува. Още от юноши двамата с Хари не се разбираха. Не се бяха чували от осем години, а преди десет се срещнаха за последен път. И то съвсем набързо, когато пристигнаха в Мейн за погребението на майка си. Тогава Хари беше на двайсет и шест, а Дани на двайсет и три. Разумно бе да се предположи, че Хари отдавна е отписал по-малкия си брат и пет пари не дава за него.

Но в онзи мрачен миг нямаше значение нито какво мисли Хари, нито какво ги разделя. Дани копнееше само да чуе гласа му, да се докосне някак до него и да помоли за помощ. Обади му се не само от страх, не само от обич, но и защото просто нямаше към кого да се обърне. Бе затънал в ужас, от който нямаше измъкване. Мракът и безумието можеха само да се задълбочават. И поради това той знаеше, че е напълно възможно да умре, без повече да докосне брат си.

Движение на пътеката отпред го изтръгна от унеса. Към него вървеше някакъв мъж. Малко над четирийсетте, гладко избръснат и облечен с леко спортно сако и бежови панталони. Беше се качил в последния момент, докато автобусът вече потегляше от римската автогара. За миг отец Даниъл си помисли, че отива към тоалетната в дъното. Но човекът спря до него.

— Американец сте, нали? — каза той с английски акцент.

Отец Даниъл се озърна напред. Другите пътници все тъй четяха, почиваха или надничаха през прозорците. От най-близкия го деляха пет-шест седалки.

— Да…

— Така си и мислех. — Мъжът се усмихна широко. Беше любезен, дори сърдечен. — Казвам се Ливърмор. Англичанин за ваше сведение. Ще разрешите ли да седна? — И без да чака отговор, той се намести на седалката до отец Даниъл. — Инженер съм. В отпуск. Две седмици в Италия. А догодина в Щатите. Никога не съм бил там, та като срещна някой янки, все питам какво си струва да видя. — Изглеждаше словоохотлив, дори досаден, но навярно просто си беше такъв. — Може ли да ви попитам от кой край сте?

— Ами… Мейн…

Отец Даниъл усещаше нещо нередно, но не можеше да разбере какво точно.

— На картата се пада малко над Ню Йорк, нали?

— Доста по-горе…

Отец Даниъл отново хвърли поглед към предната част на автобуса. Пътниците бяха както преди. Всеки улисан в нещо. Никой не се озърташе. Пак погледна Ливърмор — тъкмо навреме, за да го види как се озърта към аварийния изход до седалката пред тях.

— В Рим ли живеете? — любезно се усмихна Ливърмор.

Защо бе погледнал аварийния изход? С каква цел?

— Попитахте ме дали съм американец. Как ви хрумна, че живея в Рим?

— Посещавам Италия от време на време. Сторихте ми се познат, това е. — Дясната ръка на Ливърмор лежеше в скута му, но лявата не се виждаше. — Какво работите?

Разговорът изглеждаше невинен, но не беше.

— Писател съм…

— Какво пишете?

— Сценарии за американската телевизия.

— Нищо подобно. — Изведнъж Ливърмор се промени. Очите му станаха сурови и той се притисна плътно до отец Даниъл. — Свещеник сте.

— Какво?

— Казах, че сте свещеник. Работите във Ватикана. За кардинал Маршано.

Отец Даниъл го изгледа втренчено.

— Кой сте вие?

Ливърмор вдигна лявата си ръка. Държеше малък автоматичен пистолет. Със заглушител на дулото.

— Твоят палач.

В същия миг електронният брояч под автобуса прещрака на 00:00. След част от секундата отекна оглушителен взрив. Ливърмор изчезна. Прозорците изхвръкнаха навън. Разлетяха се седалки и трупове. Остро като бръснач парче стомана обезглави шофьора, автобусът залитна надясно и смаза един бял форд в мантинелата. Отскочи от нея и отново нахлу сред движението като ревяща, вихрена огнена топка от двайсет тона горяща стомана и гума. Един мотоциклетист изчезна под колелата му. После побеснялата машина откъсна задницата на тежкотоварен камион и се извъртя. Стовари се върху една стоманеносива ланча и я отхвърли жестоко през централната бариера право пред идващия бензиновоз.

Шофьорът на бензиновоза реагира мигновено — натисна спирачките и извъртя волана надясно. Колелата блокираха, гумите нададоха вой, огромната цистерна плъзна напред и настрани, като същевременно отметна с билярден удар ланчата в обратна посока. От новия сблъсък пламтящият автобус залитна по стръмния склон под магистралата. Килна се на две колела, остана така за секунда, после се преобърна и разхвърля по сухата лятна трева телата на пътниците — мнозина от тях разкъсани и обгърнати в пламъци. Петдесет метра по-долу спря и огънят плъзна с пращене из тревата наоколо.

Няколко секунди по-късно избухна бензиновозът. Дим и пламъци литнаха към небето като огнена буря, която продължи да бушува, докато от цистерната остана само обгорял, полуразтопен скелет, а над него кротко се виеше тъничка струйка пушек.