Ден за изповед

85

Томас Кайнд остави лодката да опише бавна дъга обратно в посоката, откъдето бяха дошли. Оглеждаше пещерата пред себе си — лъскавите стени с издадени остри ръбове, дълбоката зеленикавочерна вода, отразяваща лъча на прожектора в хиляди посоки.

— Седни…

Кайнд бавно отдръпна бръснача от гърлото на Салваторе и кимна към страничната скамейка. Италианецът зърна погледа на похитителя си и това му стигаше, за да се подчини безропотно. После скръсти ръце, отметна глава и заби поглед в неравния свод на пещерата, само и само да не гледа трупа на жена си, който бе донесъл дотук по заповед на Кайнд след схватката при асансьора.

Томас Кайнд се озърна към Салваторе, после бръкна в джоба на якето си и извади черна найлонова торбичка. Вътре имаше комплект слушалки. Кайнд ги надяна, защипа на яката си миниатюрен микрофон и включи шнура към апаратурата на колана си. Раздаде се тихо щракане и под пръстите му припламна червена светлинка. Той плъзна палец по настройката и в ушите му мигновено нахлуха звуци. Всичко се засилваше многократно — ехото в тунела, плясъкът на водата покрай стените. Той напрегна слух и бавно завъртя микрофона. От лявата стена към дясната.

Не чу нищо.

Отново го завъртя. От дясната стена към лявата.

Пак нищо.

Приведе се напред, изключи прожектора и в пещерата стана тъмно. После зачака. Двайсет секунди. Трийсет. Минута. Отново завъртя микрофона. От ляво на дясно. После обратно. И още веднъж.

— … чакайте…

Той замръзна от шепота на Хари Адисън. Изчака. Нищо. Завъртя се още по-бавно.

— … без венозните системи… — изрече също тъй тихо сестра Елена Возо. Тук бяха. Някъде в мрака пред него.

Вила Лоренци, същият час

Роскани присви очи от ярката слънчева светлина, нахлуваща през прозорците в спалнята на Едуард Муи. Техниците продължаваха да работят в банята. Бяха открили следи от кръв по мивката и неясен отпечатък от бос крак на пода.

Никой не бе виждал поета след утринното претърсване. Нито работещите във вилата, нито десетината карабинери на стража. Никой. Муи просто беше изчезнал заедно с моторницата на Ерос Барбу.

През прозореца Роскани зърна в езерото два полицейски катера. От единия Кастелети ръководеше издирването по вода. Скала, бивш армейски командос, бе тръгнал с десет елитни карабинери да претърсва брега на юг от вилата. Предполагаха, че Муи не е тръгнал на север, защото натам беше Беладжо, където мнозина го познаваха и беше пълно с униформени полицаи. Затова Скала избра южната посока, където малките заливчета и гъстата растителност осигуряваха прикритие за моторницата както от въздуха, така и откъм езерото.

Роскани обърна гръб на прозореца и излезе от спалнята. В коридора го пресрещна куриер. Той козирува, подаде му издут плик и се отдалечи. Роскани прегледа набързо съдържанието. Върху първия лист имаше надпис Международна полицейска организация с познатия герб на Интерпол под него, а върху всяка страница бе отпечатана думата Urgentissimo10.

Отговаряха на неговата молба за информация относно предполагаемото местонахождение на всички известни терористи, а отделно прилагаха психологически портрети на наемните убийци, за които се смяташе, че са в Европа.

Стискайки страниците, Роскани отново надникна в спалнята. Видя захвърления върху леглото халат, видя техниците в банята и изведнъж усети, че са закъснели. Човекът с пикела вече бе минал оттук.