Ден за изповед

107

Ватикана, кулата „Сан Джовани“, 11:00

Маршано стоеше край стъклената врата, единствен източник на светлина в стаята и единствен изход, освен заключената и строго охранявана врата към коридора. Зад него като всевиждащо око примигваше телевизионният екран, чиято гледка вече не бе в състояние да понася.

Естествено, можеше да изключи телевизора, но не го стори и нямаше намерение да го стори. Палестрина твърде добре разбираше тази черта от характера на Маршано и именно затова нареди да оставят грамадния телевизор, когато под негово ръководство премахнаха от апартамента всичко, освен най-необходимото — легло, маса, стол, — и напълно го изолираха от сградата.

Броят на мъртвите в Хефей надхвърли шейсет хиляди и продължава да расте. Никой не е в състояние да прецени докъде ще се стигне.

Гласът на кореспондента звучеше отчетливо зад гърба му. Нямаше смисъл да гледа екрана. Щеше да види все същата цветна диаграма, с която на всеки кръгъл час показваха броя на загиналите, сякаш следяха изборни резултати.

Най-сетне Маршано отвори вратата и излезе на малкото балконче. Лъхна го свеж въздух и за щастие гласът откъм телевизора стихна.

Той се вкопчи в железния парапет и затвори очи. Сякаш ако престанеше да вижда, нямаше да е толкова ужасно. В мрака го посрещна друго видение — студените, съзаклятнически лица на кардинал Матади и монсиньор Капици, които го гледаха бездушно от местата си в лимузината на връщане от китайското посолство. После видя как Палестрина взе телефона, спокойно потърси Фарел и се вторачи в Маршано. А след това се раздадоха тихите думи на държавния секретар…

— На кардинал Маршано му прилоша в колата. Пригответе за него стая в кулата „Сан Джовани“.

Вледеняващият спомен накара Маршано изведнъж да отвори очи и да осъзнае къде се намира. Отдолу го гледаше някакъв градинар. Човекът позяпа още малко, после пак се захвана на работа.

Колко ли пъти, запита се Маршано, бе идвал в кулата да посети видни чуждестранни гости, отседнали в разкошните апартаменти? Колко пъти бе поглеждал от градината долу като онзи работник към тази странна платформа, върху която стоеше сега, без да усети как зловещо изглежда? Навярно стотици.

Увиснало на дванайсет метра височина като трамплин за скокове, това балконче бе единственият отвор в цялата цилиндрична стена. Изход към нищото. Обкръжено от тънък железен парапет, то бе широко малко повече от половин метър и се разпростираше само на педя-две встрани от вратата. Над него отвесната стена продължаваше още около десет метра до издадените апартаменти по-горе. Те закриваха гледката, но Маршано знаеше, че са почти на върха, а над тях е кръглата тераса и назъбената корона на кулата.

Казано с други думи, нямаше път нито нагоре, нито надолу или настрани, тъй че балкончето просто беше излишно. Освен като място, от което да вдишваш римския въздух и да се възхищаваш на зелените ватикански градини. Нищо повече. Всичко друго в това уединено кътче на Ватикана бе обгърнато със здрави, високи стени, построени през девети век, за да удържат варварите отвън или пък, както сега, да удържат хората вътре.

Маршано бавно отлепи длани от парапета и отново се върна към затворническата стая, в чийто център се бе превърнал телевизионният екран. Видя върху него каквото виждаше цял свят: Хефей, Китай — предаване на живо от хеликоптер над езерото Чао, после ужасяваща поредица изгледи от въздуха към безброй грамадни циркови шатри, издигнати из градските паркове, фабричните дворове и пущинаците извън града; а гласът на кореспондента зад кадър обясняваше, че това са… импровизирани морги за мъртъвците.

Изведнъж Маршано изключи звука. Щеше да гледа, но нямаше сили да слуша; непрестанните коментари ставаха непоносими. Те сякаш изброяваха до най-дребна подробност личните му престъпления — извършени, повтаряше си той в отчаян опит да запази разсъдък, само защото Палестрина го държеше като заложник чрез неговата любов към Бога и църквата.

Да, беше виновен. Също като Матади и Капици. Тримата бяха оставили Палестрина да извърши това чудовищно зверство. И още по-лошо — ако изобщо можеше да съществува нещо по-лошо — Маршано знаеше, че в момента Пиер Веген обработва умело Ян Йе. А китайският банкер, когото познаваше като благ и чувствителен човек, несъмнено изпитваше ужас от това отмъщение на обезумялата природа срещу човека. Той щеше да настоява по всички възможни начини пред своите ръководители от комунистическата партия да се вслушат в предложението на Веген за незабавна реконструкция на китайската водоснабдителна и пречиствателна мрежа. Но дори ако приемеха да се срещнат с Веген, политиците щяха да искат време. Време. А време нямаше. Палестрина вече насочваше своите диверсанти към второто езеро.