Ден за изповед

57

Езеро Комо, Италия, 12 юли, неделя, 20:40

Воят на моторите заглъхна до тихо бучене и сестра Елена Возо усети как корабът на подводни криле намали скорост, щом корпусът се потопи във водата. Отпред край самото езеро се извисяваше голяма каменна вила и корабът отиваше право към нея. В полумрака видя, че от кея ги гледа някакъв човек с дебело въже в ръката.

Когато наближиха, Марко излезе от кабината на палубата. Отзад Лука и Пиетро станаха, за да разкопчеят коланите, които бяха придържали носилката по време на двайсетминутното плаване. Корабът беше голям, навярно можеше да поеме около шейсет пътници и се използваше за обществен транспорт между градовете по брега на петдесеткилометровото езеро. Но сега в салона бяха единствено те — Елена, Марко, Лука и Пиетро. И Майкъл Рурк.

Бяха напуснали къщата в Кортона вчера, малко след пладне. Потеглиха набързо, като изоставиха почти всичко, освен лекарствата за Майкъл Рурк. Преди това някой потърси Лука по телефона. Елена каза, че той спи, но непознатият глас настоя да го събуди. Било спешно. След малко Лука се обади от апарата на горния етаж.

— Напуснете незабавно — чу Елена, докато посягаше да затвори телефона в кухнята. Искаше да послуша още малко, но Лука знаеше, че е там, и й нареди да остави слушалката. Така и направи.

Веднага след това Пиетро потегли нанякъде с колата си и четирийсет и пет минути по-късно се върна с нова камионетка. След още толкова време вече пътуваха, изоставяйки линейката, с която бяха пристигнали.

Поеха на север по магистрала А1 до Флоренция, после продължиха към Милано, където прекараха нощта и почти целия следващ ден в някакъв апартамент в предградията. Там Майкъл Рурк хапна за пръв път — малко оризов пудинг, който Марко купи от близкия магазин. Хранеше се бавно, редувайки всяка хапка с глътка вода, но все пак се справи, без да повърне. Засега обаче трябваше да го държат на системи.

В бързината Елена бе забравила да вземе вестника със снимката на отец Даниъл Адисън. Нямаше представа дали Рурк я бе видял да го крие зад гърба си, когато се опитваше да направи сравнение. Знаеше само едно — че все още не е сигурна. Пациентът можеше да е онзи американски свещеник, можеше и да не е. Засега усилията й оставаха напразни.

Двигателите изреваха, дадоха заден ход и с леко разтърсване корабът се прилепи до кея. Елена видя как Марко метна въжето на човека отсреща. Изтръгна се от размислите и погледна Лука и Пиетро, които вече вървяха с носилката към стъпалата. В този момент Майкъл Рурк надигна глава и я потърси с очи — навярно искаше да е сигурен, че и тя идва. Все още бе извънредно слаб и можеше да издава само дрезгави гърлени звуци. Елена осъзнаваше, че от обикновена болногледачка се е превърнала в негова емоционална опора. Това бе приятно задължение и въпреки дългия си болничен опит тя неочаквано се почувства трогната както никога досега. Питаше се какво ли означава това, дали не е признак, че се променя. Питаше се и още нещо — дали би било същото, ако узнаеше, че този човек наистина е избягалият свещеник.

След малко двамата го изнесоха навън и водени от Марко, минаха по мостчето към брега. Елена тръгна след тях, слушайки как двигателите отново набират обороти. Когато погледна назад, корабът вече се отдалечаваше в мрака. Бързо набра скорост и корпусът се надигна високо, опрян върху подводните криле като грамадна тромава птица. Така и изчезна в нощта, а черните води се събраха отзад и изтриха дирята му. Сякаш изобщо не бе съществувал.

— Сестра Елена — подвикна Марко и тя ги последва по стъпалата към светлините на грамадната вила.