Ден за изповед

13

8 юли, сряда, 22:00

Тихо се спуснаха по стъпалата. Хари Адисън, отец Бардони и директорът на погребалното бюро синьор Гаспари. Долу Гаспари ги упъти наляво по дълъг коридор с жълто-кафяви стени, по които висяха умилителни италиански пейзажи.

Хари бавно докосна джоба на сакото си и отново усети плика, който му бе дал Гаспари преди малко. Вътре бяха няколкото лични вещи на Дани, открити на мястото на експлозията — обгоряла лична карта от Ватикана, почти непокътнат паспорт, ръчен часовник и чифт очила с пукнато ляво стъкло и липсващо дясно. От четирите предмета часовникът най-ясно разкриваше ужаса на станалото. С изгоряла каишка, почернял стоманен корпус и натрошено стъкло, той бе спрял на 3 юли в 10:51 — секунда, след като мощен експлозив семтекс бе хвърлил автобуса във въздуха.

Тази сутрин Хари най-сетне взе решение. Щеше да погребе Дани в едно малко гробище на запад от Лос Анджелис. За добро или за зло, Хари живееше в Лос Анджелис, работеше там и въпреки мъчителното премеждие едва ли щеше да се пресели другаде. Нещо повече, допадаше му мисълта, че Дани ще бъде наблизо. От време на време щеше да наминава край гроба да види дали го поддържат, а може би и да си поговори с покойника. Така и двамата нямаше да бъдат забравени или самотни. И по ирония на съдбата тази близост може би щеше да смекчи онова, което ги разделяше толкова дълго.

— Мистър Адисън, умолявам ви… — Отец Бардони говореше тихо и състрадателно. — Тъй ще е по-добре и за вас. Запомнете го жив, а не така.

— И аз бих желал, отче, но не мога…

Спорът дали да отворят ковчега, за да види брат си, бе възникнал преди броени минути, по време на краткото пътуване от хотела до погребалното бюро. Всъщност Хари нямаше ни най-малко желание да го стори, но знаеше, че пропусне ли, ще съжалява до края на дните си. Особено след години, когато остарее и хвърли поглед назад.

Гаспари спря, отвори една врата и ги въведе в малка сумрачна зала, където имаше простичък дървен олтар и няколко реда столове. Каза нещо на италиански и излезе.

— Помоли ни да изчакаме тук…

Зад очилата с черни рамки очите на отец Бардони изразяваха все същите чувства и Хари усети, че свещеникът пак ще го моли да се откаже.

— Знам, че имате добри намерения, отче. Но недейте, моля ви…

Хари го погледна право в очите, за да се увери, че е разбрал, после се извърна към залата.

Също като цялата сграда, залата бе старинна и овехтяла. Напуканите неравни стени бяха измазвани безброй пъти и имаха същия землисто жълт цвят като външния коридор. В контраст с черното дърво на олтара и столовете срещу него, керамичните плочките на пода изглеждаха почти бели — загубили всякакъв цвят за години, може би и векове под нозете на хора, идващи да седнат, да погледат и да си тръгнат все по една и съща причина. Да се простят насаме с покойника.

Хари пристъпи към един от столовете и седна. Все още потресено от убийството на кардинал Парма, италианското правителство бе помолило в идентифицирането и аутопсията на жертвите от Асизи да се включат повече хора, тъй че зловещата задача бе изпълнена бързо и делово. Сетне останките бяха изпратени от моргата — при Института по съдебна медицина в Римския университет — към най-близките погребални бюра, за да бъдат подготвени за погребение в запечатани ковчези. И въпреки че се намираше в центъра на следствието, Дани получи същите грижи. Сега беше нейде тук, в сградата на Гаспари, и обезобразеното му тяло лежеше както всички останали в запечатан ковчег, очаквайки да поеме към погребението.

Хари можеше да го остави така, дори навярно трябваше да го остави така — без да отваря ковчега; просто да го придружи до гробището в Калифорния. Но не можеше. Не и след всичко станало. Нямаше значение как изглежда Дани. Трябваше да го види за сетен път, да изпълни последния ритуал, който казваше: Извинявай, че не бях тук, когато ти трябвах. Извинявай, че някак се вкопчихме в огорчението и неразбирането. Че така и не поговорихме, не изяснихме нещата, дори не се опитахме да разберем… Или просто да каже: Сбогом, каквото и да си мислиш, аз те обичах и винаги ще те обичам.

— Мистър Адисън… — Отец Бардони бе застанал до него. — За ваше добро е… Виждал съм как не по-малко решителни хора от вас рухват пред гледката на невъобразимото… Приемете волята Божия. Знайте, че брат ви би искал да го запомните какъвто е бил.

Вратата зад тях изскърца и влезе мъж с късо подстригана побеляла коса. Беше красив, висок над метър и осемдесет и излъчваше нещо странно — аристократично, но в същото време добро и човечно. Носеше черно расо, червена кардиналска наметка, червена шапчица и тежък златен кръст на гърдите.

Отец Бардони леко се поклони.

— Ваше преосвещенство…

Човекът кимна и измести поглед към Хари.

— Аз съм кардинал Маршано, мистър Адисън. Дойдох да изкажа искрените си съболезнования.

Говореше превъзходен английски и личеше, че го владее свободно. Същото се отнасяше и до маниерите му; очите, движенията, всичко в него вдъхваше на околните увереност и спокойствие.

— Благодаря, ваше преосвещенство…

Макар че дружеше с могъщи финансисти и знаменити актьори, Хари никога не бе срещал кардинал, при това толкова видна църковна фигура. Колкото и да се бе откъснал от църквата, ранното католическо възпитание си каза думата и той изпита дълбоко смирение. Сякаш го посещаваше държавен глава.

— Отец Даниъл дълги години бе мой личен секретар…

— Знам…

— Сега чакате тук, в тази стая, защото желаете да го видите…

— Да.

— Вие не знаете, но отец Бардони ми се обади, докато бяхте при синьор Гаспари. Навярно се е надявал да бъда по-убедителен от него. — Едва доловима усмивка плъзна по устните на кардинала и веднага изчезна. — Аз го видях, мистър Адисън. Полицията ме помоли да идентифицирам тялото. Видях каква ужасна смърт го е сполетяла. Какво могат да причинят горделивите човешки изобретения.

— Няма значение… — Хари не смяташе да отстъпи дори и пред Маршано; изборът му бе дълбок и съвсем личен, единствено между него и Дани. — Надявам се да ме разберете.

След дълго мълчание Маршано изрече тихо:

— Да, разбирам.

Отец Бардони се поколеба, сетне напусна залата.

— Много приличате на брат си — промълви Маршано. — Смятайте го за комплимент.

— Благодаря, ваше преосвещенство.

В този момент вратата край олтара се отвори и отново влезе отец Бардони, следван от Гаспари и едър мъж с безупречно бяла престилка, който тласкаше болнична количка. Върху нея имаше малък, едва ли не детски ковчег. Хари усети как сърцето му подскочи до гърлото. Вътре лежеше Дани или по-точно онова, което бе останало от него. Хари пое дълбоко дъх и зачака. Как да се подготви човек за нещо подобно? Как е възможно изобщо? Най-сетне погледна отец Бардони.

— Помолете да го отворят.

— Сигурен ли сте?

— Да.

Маршано кимна. Гаспари се поколеба, после рязко се приведе напред и същевременно вдигна капака на ковчега.

За момент Хари остана неподвижен. После събра сили, прекрачи напред и надникна. В същия миг чу собственото си ахване. Нещото лежеше по гръб. Дясната част от гръдния кош липсваше почти изцяло. Вместо лице имаше някаква размазана каша от череп и сплъстена коса с назъбена дупка вместо дясно око. Двата крака бяха откъснати до коленете. Хари потърси ръце, но и те липсваха. А най-ужасното беше, че някой бе надянал на покойника слипове, сякаш за да закрие неприличната гледка на гениталиите, независимо дали ги имаше, или не.

— О, господи — изпъшка той. — Мамицата им мръсна, господи!

Заля го вълна от ужас, погнуса и отчаяние. Лицето му пребледня и трябваше да протегне ръка, за да не падне. Нейде далече бръщолевеха на италиански и едва след известно време той осъзна, че говори Гаспари.

— Синьор Гаспари се извинява за вида на брат ви — преведе отец Бардони. — Би искал отново да затвори ковчега и да го отнесе.

Хари вдигна очи към Гаспари.

— Не още, помолете го да почака…

Насилвайки себе си, Хари се обърна отново да погледне обезобразения труп. Трябваше да се стегне. Да помисли. Да каже на Дани необходимото. После зърна как кардинал Маршано направи знак и Гаспари пристъпи към капака. В същия миг осъзна още нещо.

— Не! — рязко изрече той и Гаспари застина.

Хари посегна, докосна студеното тяло и плъзна пръсти под лявата гръд. Изведнъж коленете му омекнаха.

Отец Бардони пристъпи към него.

— Добре ли сте, мистър Адисън?

Внезапно Хари се завъртя и вдигна очи.

— Това не е той. Не е брат ми.