Ден за изповед

83

Салваторе имаше право — тук-там в скалните стени над водата бяха изсечени бразди. Елена стоеше на носа и ги осветяваше с фенерче, а Хари бавно гребеше по канала.

Седеше на средата, с гръб към Елена и насочваше цялото си внимание върху греблата, опитвайки да загребва безшумно.

Изведнъж Елена изгаси фенерчето.

— Чуйте…

Хари спря с вдигнати весла и остави ладията да се носи напред. Но не чу нищо, освен тихото плискане на водата покрай отминаващите стени.

— Какво беше? — едва доловимо прошепна той.

— Аз… ето…

Този път го чу и той. Под каменния свод прокънтя далечен тътен. После заглъхна.

— Какво е това?

— Двигатели. Включиха се за няколко секунди и спряха.

— Кой може да е?

— Онзи, за когото ни предупреди Едуард Муи. Той е там нейде, в каналите… и се мъчи да ни открие…

Хефей, Китай Градска водопречиствателна станция „А“, Все още 14 юли, вторник, 18:30

Ли Уън стоеше настрани и спокойно гледаше хората, струпани около стената с датчици и циферблати за налягането, примесите, скоростта на потока и химическия състав. Нямаше представа защо още са тук. Датчиците и циферблатите не отчитаха нищо. Станцията беше напълно изключена. Нито една стрелка не помръдваше.

Джу Юбин, губернатор на провинция Анхой, просто гледаше вцепенен. До него бе застинал Моу Циин, заместник-директор по водоснабдяването и енергетиката. Гневните думи и обвиненията избухнаха още когато се потвърди причината — езерото Чао не бе отровено нито нарочно, нито случайно от терористи или от когото и да било; нямаше и замърсяване с непречистени води от околните фабрики и стопанства; катастрофата бе предизвикана от масово размножаване на водорасли, отделящи биологични токсини. И двамата се оплакваха година подир година, че водоснабдяването е бомба със закъснител, че опасността трябва да се отстрани веднъж завинаги. Но никой не я отстрани. И сега стояха смразени пред този неописуем ужас. До спирането на градския водопровод от крановете бе текла зловонна, смъртоносна течност. Сами по себе си цифрите бяха невероятни.

Езеро Чао, водоизточник за почти един милион души. През последните десет часа: двайсет и седем хиляди петстотин и осем мъртви според официалните данни.

Още петдесет и пет хиляди в критично състояние. Все още липсваха сведения колко хора са консумирали вода в домовете си. Броят на мъртвите и болните растеше с всяка минута. И никой, дори и армейските спасителни екипи, не можеше да стори каквото и да било, освен да откарва труповете. Да чака и да брои. Както сега, пред погледа на Ли Уън.

Чуваше се само плясъкът на вода край скалите и равномерното дишане на Дани. Елена стоеше застинала на носа, Хари бе оставил ладията да се носи по течението и само я отблъскваше с ръце, за да не застърже в стената. Мъчеше се да пази тишина.

Мракът беше безкраен. Непрогледен. Хари знаеше, че двамата с Елена мислят за едно и също. Най-сетне се осмели да прошепне:

— Закрийте фенерчето с длан. Оставете съвсем тесен лъч. Насочете го към стената. Ако чуете каквото и да било, изгасете веднага.

Изчака и след малко тъничък сноп светлина плъзна по мрачната гранитна стена. Зашари по древните камъни, търсейки знаците, но не откри нищо.

— Мистър Адисън — дрезгаво прошепна Елена и Хари за пръв път усети в гласа й страх.

— Продължавайте да търсите.

Той отблъсна ладията от стената, после отпусна веслата и загреба съвсем леко. Елена стискаше фенерчето с потни длани и гледаше как късчето светлина шари безрезултатно по камъка. Хари се мъчеше да не мисли, че в тъмнината са отплавали твърде далеч, а сега навлизат все по-навътре в лабиринта. Внезапно в лъча се мярнаха три изсечени черти и Елена възкликна задавено.

— Добре, всичко е наред — прошепна Хари.

Отминаха пет метра, сетне десет. Нови три чертички.

— Насочете лъча към канала.

Елена се подчини. Пещерата продължаваше все направо.

— Изгасете.

Тя веднага изключи фенерчето, после впи поглед в мрака отпред, като се молеше да зърне светлинка, подсказваща, че наближават изхода към езерото. Но не виждаше нищо. Усещаше все същия студен, влажен въздух. Чуваше само тихия звук на веслата.

Тя се прекръсти. Още едно Божие изпитание. Но този път не ставаше дума за мъже и сладострастие, а за собствената й храброст, за умението да устои и в най-непоносимите обстоятелства, оставайки твърда и вярна на своя дълг пред пациента.

— Да! И в долината на мрачната сянка ако ходя — тихо зашепна тя, — няма да се уплаша от…

— Сестра Елена… — прокънтя изведнъж гласът на Салваторе.

Елена подскочи. Хари застина на място с вдигнати весла, оставяйки ладията да се носи бавно напред.

— Салваторе — прошепна Елена.

— Сестра Елена — долетя отново гласът на Салваторе. — Всичко е наред. Намерих моторницата. Човекът е изчезнал.

В далечината се раздаде бучене на двигатели. Очите на Елена проблеснаха в тъмнината, когато се обърна към Хари да преведе какво е казал Салваторе.

— Сестра Елена, къде сте?

Хари веднага прибра веслата, после се вкопчи в скалната стена и задържа ладията. Спря я. Внезапно звукът на двигатели се засили. Моторницата идваше по канала към тях.