Ден за изповед

67

Хари натисна звънеца на стая 525 и зачака с барета в ръката. Обливаше се в пот както от нервното напрежение, така и от юлската жега. По залез-слънце температурата още не бе спаднала под двайсет и осем градуса.

Вече се канеше да позвъни отново, когато вратата изведнъж се отвори и Адриана застана пред него с мокра коса, загърната в хотелски халат и с клетъчен телефон в ръката. Хари влезе бързо и заключи вратата зад себе си.

— Пристигна — съобщи Адриана по телефона и пристъпи към прозореца да дръпне завесите.

Телевизорът работеше, но с изключен звук. Предаваха новини. Някакъв журналист говореше пред Белия дом, после се появиха кадри от британския парламент. Адриана отиде до тоалетната масичка и се приведе пред огледалото да надраска нещо в бележника си.

— Разбрано, довечера… Записах…

Тя изключи телефона и надигна глава. Хари гледаше отражението й в огледалото.

— Итън ли беше? — завъртя се към него Адриана.

— Да.

— Къде е Дани, по дяволите?

— Никой не знае… — Тя неволно изви очи към телевизора. Стара журналистическа болест, вечно дебнеше да не изпусне нещо. После погледна Хари. — Роскани и хората му претърсиха под лупа една вила в Беладжо. Смята се, че е бил там само преди няколко часа… Нищо не откриха.

— Сигурни ли са, че е бил Дани, а не някой друг?

— Сто на сто, поне доколкото е възможно, без да са го видели с очите си. Роскани още е тук, в Комо. Само по себе си това означава много… — Адриана отметна зад ухото си кичур влажна коса. — Ще завриш в тия дрехи. По-добре си свали сакото. Искаш ли нещо за пиене?

— Не.

— Аз ще си налея.

Тя пристъпи до стенния шкаф, извади шишенце коняк, изсипа го в чаша и се обърна. Хари я гледаше втренчено.

— Какво да правя сега? Как да се добера до Беладжо?

— Сърдиш ми се, нали? Заради Рим, задето забърках и Итън в тази история.

— Не, грешиш. Благодарен съм ти. Без теб и Итън никога нямаше да стигна дотук. Знам, че си имате причини да поемете риска, но все пак го поехте… А сексът просто подслади малко нещата.

— Направих го, защото така исках. Ти също. И на двама ни беше приятно… Само не казвай, че ти се случва за пръв път… Ако не водиш такъв живот, досега вече да си женен с цял куп дечурлига.

— Защо не ми кажеш просто какво се очаква от мен?

— Добре… — Адриана впи за момент поглед в него, после с чаша в ръка се облегна на тоалетната масичка. — Ще хванеш късното корабче до Беладжо. Настаняваш се в „Хотел дю Лак“ срещу кея. Имаш резервация — отец Джонатан.

Роу от Джорджтаунския университет. Ще ти дам телефонния номер на човека, който се грижи за Вила Лоренци. Името му е Едуард Муи.

— Значи да му се обадя? Защо смяташ, че знае къде е Дани?

— Защото така смята полицията.

— В такъв случай ще му подслушват телефона.

— И… какво ще чуят? — Адриана отпи глътка коняк. — Как един американски свещеник предлага услугите си просто защото е чул новините и иска да стори каквото може…

— На негово място бих си помислил, че е капан. Полицейска уловка.

— Аз също, но докато му телефонираш, той вече ще е получил факс от една книжарница за религиозна литература в Милано. Отначало няма да разбере за какво става дума — и полицаите също, ако засекат текста, защото ще прилича на реклама — но Едуард Муи е образован човек. След като поговори с теб, ще потърси отново факса, дори ако се наложи да го изрови от боклука. И тогава ще разбере.

— Какъв факс?

Адриана остави чашата, извади от вехтата пътна чанта върху леглото лист хартия и му го подаде. После сложи ръка на бедрото си и пак се облегна на масичката. От движението халатът се разтвори. Не много, но Хари зърна част от едната й гръд и неясна сянка там, където краката се събираха.

— Прочети го…

Хари се поколеба, после наведе очи към листа.

Това бе всичко. Отпечатано грижливо и чисто. Нищо повече.

— Помниш ли Библията, Хари?… Битие 4:9…

Хари пусна листа върху леглото.

— „Пазач ли съм аз на брата си?“

— Той е образован човек. Ще разбере.

— И после какво?

— После чакаме… Аз ще бъда в Беладжо, Хари. Може дори да те изпреваря. — Гласът й стана мек, изкусителен. Погледна Хари право в очите. — И ще знам как да те открия… Нали се сещаш, имаш телефон в джоба. — Тя помълча. — Както… както се срещнахме в Рим…

Хари дълго мълча. Стоеше неподвижно и я гледаше. Накрая плъзна очи по тялото й.

— Халатът ти е разтворен…

— Знам…

Той я облада отзад както в Рим, както й харесваше. Само че този път лампите светеха и двамата бяха прави в банята. Леко приведена в кръста, Адриана бе опряла ръце на мраморната мивка. И двамата се гледаха в огледалото.

Той видя удоволствието й, докато проникваше в нея. Видя го как се засилва с всеки бавен тласък. Зад нея виждаше себе си. С издадена челюст. Стегната. Все по-стегната, докато силата и бързината на тласъците растяха. В известен смисъл бе неприлично да се гледа в лицето. Като че го вършеше сам със себе си. Но не беше така.

— Да — тихичко ахна Адриана. — Да…

С този звук собствената му същност избледня и вече виждаше само нея — как затваря очи и отмята глава, как го сграбчва с потайните си мускулчета, как засилва всеки удар и за двамата.

— Още — прошепна тя. — Още. По-силно. Да. Разкъсай ме, Хари. Разкъсай ме…

Той усети как пулсът му се засилва, как тялото й до неговото става все по-горещо. И двамата лъщяха от пот. Беше както предния път. На нейното легло в Рим. Пред очите му танцуваха светли петна. Сърцето му биеше лудо. Дишането й отекваше като гръмотевица, заглушавайки плясъка от ударите на двете тела. Отново и отново. И още. Сетне тя изведнъж изкрещя и Хари видя как главата й клюмна между раменете. В същия миг свърши и той. Беше като оръдеен изстрел. Без спиране, залп след залп, извън неговия контрол. После коленете му се подгънаха и трябваше да вкопчи пръсти в мивката, за да не падне. И той разбра, че не е останало нищо.

И за двамата.