Ден за изповед

5

— Откога членувате в комунистическата партия, мистър Адисън? — попита Роскани и се приведе напред, подпрял ръка върху бележника си.

— В комунистическата партия ли?

— Да.

— Изобщо не съм член на комунистическата партия.

— А откога членува брат ви?

— Не съм чувал подобно нещо.

— Значи отричате, че е комунист.

— Нищо не отричам. Но като свещеник биха го отлъчили от църквата…

Хари не можеше да повярва на ушите си. Откъде бе изникнала тази история? Искаше му се да стане, да ги попита откъде им хрумват подобни фантазии и за какво изобщо говорят, по дяволите. Но не го стори. Просто продължи да седи на стола сред широкия кабинет, като се мъчеше да запази спокойствие и да не влиза в пререкания.

Двете бюра пред него бяха разположени под прав ъгъл едно към друго. Върху това на Роскани имаше компютър с множество пъстри знаци по екрана и рамка с фотография на съпругата му и трите му деца. Зад съседното привлекателна червенокоса жена въвеждаше като съдебен стенограф всичко изречено в друг компютър. Отсеченото потракване на клавишите тънеше сред шумотевицата на стария климатик под единствения прозорец, до който Пио се подпираше на стената със скръстени ръце и безизразна физиономия.

Роскани запали цигара.

— Разкажете ми за Мигел Валера.

— Не познавам такъв човек.

— Бил е близък приятел на брат ви.

— Не познавам приятелите на брат си.

Роскани отметна нещо в бележника си.

— Значи никога не е споменавал за Мигел Валера.

— Поне на мен.

— Сигурен ли сте?

— Чуйте, ние с брат ми не бяхме особено близки… Отдавна не сме разговаряли…

Роскани го огледа за миг, после се завъртя към компютъра и натрака нещо. Изчака информацията да се появи на екрана и вдигна глава.

— Телефонният ви номер е 310 — 555 — 1719.

— Да…

Изведнъж Хари наостри уши. Домашният му номер не фигурираше в указателя. Знаеше, че за тях не е трудно да го получат. Но защо?

— Брат ви е позвънил на този номер в петък, четири часа и шестнайсет минути римско време.

— Да, така е. Но не си бях у дома. Беше ми оставил вест на телефонния секретар.

— Вест? Искате да кажете съобщение?

— Да.

— И какво гласеше то?

Хари преметна крак върху крак, преброи до пет и погледна Роскани.

— Точно за това исках да поговорим.

Роскани не каза нищо. Мълчаливо го чакаше да продължи.

— Беше изплашен. Казваше, че не знае какво да прави. И какво ще се случи.

— А какво е трябвало да се случи?

— Не знам. Той не казваше.

— Какво друго казваше?

— Че не искал да говори така. И че ще опита да се обади пак.

— Обади ли се?

— Не.

— От какво се е боял?

— Не знам. Каквото и да е било, накарало го е да ме потърси след цели осем години.

— Осем години не сте разговаряли?

Хари кимна.

Роскани и Пио се спогледаха.

— Кога го видяхте за последен път?

— На погребението на майка ни. Преди десет години.

— Значи през цялото това време не сте разговаряли с брат си. После той изведнъж се обажда по телефона и не след дълго загива.

— Да…

— Имаше ли някаква по-особена причина да не се разбирате с брат си?

— Искате да кажете някакъв сблъсък? Не. Понякога тия неща са просто въпрос на време.

— Защо тъкмо вас е решил да потърси?

— Той каза… че няма с кого да поговори…

Роскани и Пио отново се спогледаха.

— Бихме желали да чуем записа на телефонния ви секретар.

— Изтрих го.

— Защо?

— Защото касетата беше пълна. Нямаше да записва новите съобщения.

— Значи няма доказателства, че е било запис. И че не е разговарял лично с вас или с другиго.

Хари подскочи на стола.

— Какво намеквате?

— Че може би не ни казвате истината.

Хари с усилие потисна гнева си.

— Първо, по време на обаждането в дома ми нямаше никого. Второ, по това време бях в студиото на „Уорнър Брадърс“ в Бърбанк, Калифорния, където обсъждах филмов договор с един мой клиент, сценарист и режисьор, както и премиерата на новия му филм. За ваше сведение филмът току-що излезе на екран.

— Как се нарича?

— „Лунното куче“ — глухо изрече Хари.

Роскани го изгледа втренчено, после се почеса по главата и записа нещо в бележника.

— А името на този сценарист и режисьор? — запита той, без да вдига очи.

— Хесус Аройо.

Този път Роскани надигна глава.

— Испанец.

— Латиноамериканец. По-точно мексиканец. Роден и израснал в източните квартали на Лос Анджелис.

Хари започваше да се ядосва. Притискаха го, без да му кажат каквото и да било. Държаха се тъй, сякаш смятаха, че не само Дани, но и самият той е виновен за нещо.

Роскани смачка цигарата си в пепелника.

— Защо брат ви уби кардинал Парма?

Изненадата го зашемети като удар.

— Какво?…

— Защо брат ви уби кардинал Розарио Парма, папски наместник в Рим?

— Това е абсурд!

Хари се озърна към Пио. Никаква промяна. Стоеше си както преди със скръстени ръце до прозореца.

Роскани извади нова цигара.

— Преди да даде църковен обет, отец Даниъл е бил в американската морска пехота.

— Да.

Все още замаян, Хари напразно се мъчеше да осъзнае чудовищното обвинение. Не бе в състояние да разсъждава.

— Обучен е в елитните части. Получил е много отличия за точна стрелба.

— Има хиляди наградени стрелци. За бога, та той беше свещеник!

— Свещеник, способен от двеста метра да прониже човек в гърдите с три куршума. — Роскани се вторачи в него. — Брат ви е бил превъзходен стрелец. Печелил е състезания. Разполагаме с досието му, мистър Адисън.

— Това не го прави убиец.

— Отново ви питам за Мигел Валера.

— Никога не съм чувал за него.

— Мисля, че сте чували.

— Не, никога. Докато вие не го споменахте.

Пръстите на стенографката танцуваха пъргаво по клавишите и записваха всичко — какво казва Роскани, какво отговаря той. Всичко.

— В такъв случай ще ви кажа… Мигел Валера беше испански комунист от Мадрид. Две седмици преди атентата наел апартамент близо до площад Сан Джовани. Същия апартамент, от който са дадени смъртоносните изстрели срещу кардинал Парма. Когато пристигнахме, Валера още беше там. Висеше под една тръба в банята с колан на шията… — Роскани почука с филтъра на цигарата по бюрото, за да уплътни тютюна. — Знаете ли какво е „Сако ТРГ 21“, мистър Адисън?

— Не.

— Снайперистка пушка, произведена във Финландия. Оръжието, с което е убит кардинал Парма. Намерихме я увита с хавлия зад канапето в същия апартамент. По нея имаше отпечатъци на Валера.

— Само негови ли?…

— Да.

Хари се облегна назад, събра ръце под брадичката си и погледна Роскани в очите.

— В такъв случай защо обвинявате за убийството брат ми?

— В апартамента е имало още един човек, мистър Адисън. Човек с ръкавици. Искал е да помислим, че Валера е действал сам. — Роскани бавно лапна цигарата, запали я и задържа горящата клечка. — Колко струва „Сако ТРГ 21“?

— Нямам представа.

— Около четири хиляди долара, мистър Адисън. — Роскани размърда клечката с пръсти, докато изгасна, после я пусна в пепелника. — Апартаментът е нает за почти петстотин долара седмично. Лично Валера платил в брой… Мигел Валера цял живот е бил комунист. Зидар по професия, но рядко се хващал на работа. Имал жена и пет деца, на които едва осигурявал дрехи и препитание.

Хари го гледаше изумен.

— Да не би да намеквате, че брат ми е бил вторият човек в апартамента? Че е купил пушката и е дал на Валера пари за наема?

— Как би могъл, мистър Адисън? Брат ви е бил свещеник. Беден човек. Получавал е само скромна църковна заплата. Разполагал е с нищожни пари. Дори е нямал банкова сметка… — Не е имало откъде да вземе четири хиляди долара за пушката. Нито пък хиляда долара за наема на апартамента.

— Непрекъснато си противоречите, детектив Роскани. Казвате ми, че единствените отпечатъци по оръжието са били на Валера, и същевременно искате да повярвам, че брат ми е натиснал спусъка. А после най-усърдно обяснявате как не е можел да си позволи разходи нито за пушката, нито за наема. Накъде биете?

— Парите с дал някой друг, мистър Адисън.

Хари гневно се озърна към Пио, после пак погледна Роскани.

— Кой?

Полицаят дълго мълча, после бавно вдигна ръка с димяща цигара между пръстите, насочени право към Хари.

— Вие, мистър Адисън.

Устата на Хари пресъхна. Помъчи се да преглътне, но не успя. Значи затова си бяха дали толкова труд да го посрещнат и доведат в управлението. Каквото и да бе станало, Дани стоеше на първо място в списъка на заподозрените, а сега се мъчеха да натопят и него. Нямаше да им позволи. Той рязко стана и бутна стола назад.

— Искам да се свържа с американското посолство. Незабавно.

— Обясни му — каза Роскани на италиански.

Пио се отдели от прозореца и прекоси стаята.

— Знаехме, че пристигате в Рим. И точно с кой полет ще кацнете, но не по причината, която ви хрумва в момента. — И в говора, и в стойката Пио изглеждаше по-спокоен от Роскани… или може би просто приличаше на американец. — В неделя потърсихме помощ от ФБР. Докато ви открият, вече летяхте насам. — Той седна на ръба на бюрото пред Роскани. — Ако искате, имате право да разговаряте с посолството. Но разберете, че когато го сторите, тутакси ще ви свържат с легат.

— Не и без адвокат.

Хари знаеше какво означава легат. Съкращение от „легално аташе“ — така наричаха специалните агенти на ФБР, прикрепени към американските посолства в чужбина, за да осигуряват връзка с местната полиция. Но заплахата вече не го впечатляваше. Макар че беше замаян и потресен, нямаше да позволи никому — било то от римската полиция или ФБР — да го разпитва по този начин без присъствието на отличен специалист по италианско наказателно право.

Роскани се озърна към Пио.

— Richieda un mandato di cattura.

— Говорете на английски — гневно възкликна Хари.

Роскани се изправи и излезе иззад бюрото.

— Казах му да поиска заповед за задържане.

— На какво основание?

— Един момент.

Пио погледна Роскани и кимна към вратата. Без да му обръща внимание, Роскани продължаваше да се взира яростно в Хари, като че лично той бе убил кардинал Парма.

Пио го дръпна настрани и каза нещо на италиански. Роскани се поколеба. Пио добави още няколко думи. Роскани омекна и двамата излязоха.

Хари изчака вратата да хлопне зад тях и извърна глава. Дългокосата жена зад компютъра го гледаше втренчено. Той сви рамене и отиде до прозореца. Просто за да направи нещо. През дебелото стъкло видя долу тясната калдъръмена улица и отсрещната тухлена сграда. В края на уличката имаше здание, напомнящо пожарна. Чувстваше се като в затвор.

В каква каша се бе забъркал, по дяволите? Ами ако се окажеха прави и Дани имаше пръст в убийството? Не, невъзможно. Наистина ли? Като юноша Дани бе имал проблеми с полицията. Не кой знае какви, но все пак проблеми, както става с повечето немирни хлапета. Дребни кражби, вандализъм, свивания, размирици. Това бе и една от причините да постъпи в морската пехота — за да се научи на дисциплина. Но тия неща лежаха в далечното минало; бе загинал като зрял мъж и дългогодишен свещеник. Хари просто не можеше да си го представи като убиец. И все пак — не му се искаше да го мисли, ала бе вярно — морските пехотинци знаеха как да убиват. Ами телефонното обаждане? Дали не се бе обадил тъкмо по тази причина? Дали не бе имал с кого да поговори, след като е извършил престъплението?

Вратата изскърца и влезе Пио. Хари погледна зад него, но Роскани не се появи.

— Имате ли хотелска резервация, мистър Адисън?

— Да.

— Къде?

— В „Хаслер“.

— Ще наредя да откарат багажа ви там. — Пио бръкна в джоба си, извади паспорта на Хари и му го подаде. — Ще ви трябва, когато се настанявате.

Хари зяпна.

— Мога ли да си вървя?…

— Вероятно сте уморен… от скръб и от пътуването. — Пио се усмихна любезно. — И от този сблъсък с полицията, за който едва ли сте се готвили. Може би наложителен според нас, но не твърде гостоприемен. Бих искал да ви обясня какво се случи и какво става в момента… На четири очи, мистър Адисън… В края на улицата има едно тихо заведение. Харесвате ли китайската кухня?

Хари още не можеше да се опомни. Доброто ченге и лошото ченге. Също като в Щатите. В момента Пио беше добро ченге, съюзник на Хари. Ето защо Роскани водеше разпита. Но явно не бяха свършили и смятаха да продължат по този начин. В крайна сметка не му оставяха избор.

— Да — каза той след дълго мълчание. — Харесвам китайската кухня.