Ден за изповед

91

Опитвайки да запази разсъдъка си и отправяйки същевременно горещи молитви към Бога да му посочи някакъв начин за прекратяване на ужаса, Маршано влезе в малкия бледозелен кабинет и седна заедно с другите — Палестрина, кардинал Матади, монсиньор Капици, посланика Дзян Йоумей, Джоу И и Дъй Жуй.

Седнал срещу него в кресло със златиста тапицерия, Палестрина разговаряше с китайците на мандаринско наречие. Всичко в него, от нозете до погледа, изразяваше най-дълбоко съчувствие и искрена загриженост за трагедията в другия край на света. Словоизлиянията му звучаха сърдечно и откровено, сякаш искаше да каже, че ако имаше начин, би отишъл лично в Хефей да даде духовна утеха на болните и умиращите.

Китайците приемаха великодушието му с учтивост и одобрение, може би дори с благодарност. Но Маршано — а очевидно и Палестрина — разбираше, че за тях срещата не е празна формалност. Въпреки цялото си съчувствие и тревога за страдащите в Хефей те бяха преди всичко дипломати и основната им грижа бе оцеляването на правителството. Несъмнено в този миг целият свят наблюдаваше под лупа всеки ход на Пекин.

Ала как биха могли да помислят и в най-безумните си кошмари, че виновник за катастрофата не е нито природата, нито овехтялата водопречиствателна система, а този беловлас великан, седнал само на крачка от тях, за да ги утешава на собствения им език? Как да допуснат, че през последните няколко часа двама от тримата високопоставени духовници в кабинета са станали твърди привърженици на същия този виновник?

Ако досега Маршано бе хранил някакви тайни надежди — особено след като ужасът почне и реалността разкрие цялото варварство в „Протокола“ на Палестрина, — че потресението ще ги накара да се опомнят и да застанат срещу държавния секретар, тия надежди бяха смазани от поверителното писмо, което двамата лично връчиха на Палестрина тази сутрин (след като Маршано отказа да го подпише) и в което изразяваха пълно единодушие с неговите мотиви за предприетите действия. А мотивите бяха, че Рим от години търси начини за сближаване с Пекин, но централното правителство неизменно отблъсква протегнатата десница; очевидно така ще продължи, докато това правителство държи властта.

За Палестрина позицията на Пекин означаваше само едно — китайците нямат свобода на вероизповеданието и никога не ще я имат. Следваше логичното му решение: в такъв случай той щеше да им я даде. Цената нямаше значение, мъртвите щяха да се превърнат в мъченици.

Очевидно Капици и Матади го подкрепяха безрезервно. Папският престол означаваше всичко за тях и би било глупаво да предизвикват човека, способен да ги въздигне дотам. А ужасът щеше да става все по-непоносим, защото тепърва предстоеше да бъдат отровени още две езера.

Изведнъж Маршано се изправи. Знаеше какво следва и просто не можеше да издържи отвратителното двуличие и цинизъм.

— Моля за извинение.

Палестрина трепна и изненадано вдигна глава.

— Зле ли ви е, ваше преосвещенство?

Изненадата му даде на Маршано да разбере доколко е затънал в безумието държавният секретар. Играеше ролята тъй умело, че наистина вярваше в думите си. В този момент другата му половина просто не съществуваше. Изумителен връх на самозаблудата.

— Зле ли ви е, ваше преосвещенство? — повтори Палестрина.

— Да… — тихо изрече Маршано.

За част от секундата той погледна Палестрина право в очите, разкривайки неусетно за другите цялото си презрение към държавния секретар. Сетне извърна глава и учтиво се поклони на китайците.

— Рим ще се моли за вас — каза той, след това прекоси бавно стаята и излезе, усещайки върху гърба си втренчения поглед на Палестрина.