Ден за изповед

21

Все още 8 юли, сряда, същият час

Томас Кайнд стоеше сред мрака и гледаше човека на стола. Зад него стояха още двама души с работни комбинезони. Бяха тук, за да помогнат при нужда, но нямаше да се наложи. Само накрая щяха да имат съвсем лесна задача.

Томас Кайнд беше на трийсет и девет години, метър и седемдесет и пет, много слаб, не повече от шейсет и два-три килограма, в отлична физическа форма. Късо подстриганата му коса беше черна също като панталоните, обувките и пуловера, тъй че ставаше трудно — дори невъзможно — човек да го различи в тъмнината. Върху бледото му лице имаше само едно цветно петно — сините му очи.

Човекът на стола помръдна едва-едва. Друго не можеше да стори. Ръцете и краката му бяха вързани, а устата — закрита с широка лепенка.

Томас Кайнд пристъпи напред, огледа го, после обиколи около стола.

— Спокойно, другарю — тихо каза той.

Търпението и спокойствието бяха най-важни за него. С тях живееше всеки ден. Без вълнения, в очакване на подходящия момент. Това би могъл да напише в своята характеристика Томас Хосе Алварес-Риос Кайнд, роден в Еквадор от майка англичанка. Търпелив. Методичен. Образован. Владеещ няколко езика. Освен това бивш артист… и един от най-издирваните терористи в света.

— Спокойно, другарю — отново чу Хари.

Мъжки глас, същият като преди. Тих, безстрастен. С лек акцент. Хари имаше чувството, че някой се движи край него, но не бе сигурен. Тътнежът в главата му заглушаваше всичко останало. Знаеше само, че седи, че ръцете и краката му са вързани, а устата залепена. Обгръщаше го тъмнина. И все пак върху очите му нямаше нито превръзка, нито качулка. Нищо. Но както и да се въртеше, мракът оставаше все тъй непрогледен. Нито сенки, нито блед лъч изпод вратата. Само мрак.

Той примига. После още веднъж, като въртеше глава на всички страни. Отчаяно искаше да греши. Но не грешеше. И изведнъж разбра — каквото и да бе станало, където и да се намираше, беше сляп!

— Не! Не! Не! — изкрещя той задавено през лентата.

Томас Кайнд пристъпи по-близо.

— Другарю — изрече той все тъй спокойно и бавно. — Как е брат ти? Чух, че бил жив и здрав.

В същия миг някой смъкна лентата от устата на Хари. Той изохка както от болка, така и от изненада.

Гласът се раздаде по-близо.

— Къде е той?

— Не знам… дали… е… жив…

Устата и гърлото му бяха грапави като шкурка. Хари се помъчи да преглътне, но не успя.

— Попитах за брат ти… къде е той?

— Моля ви… ще… ми… дадете ли… малко… во… да?

Кайнд посегна към дистанционното управление. Напипа един бутон и го натисна.

Хари зърна в далечината светла точица и неволно подскочи. Наистина ли я виждаше, или само така му се струваше?

— Къде е брат ти, другарю? — Този път гласът долетя иззад лявото му ухо.

Светлинната бавно започна да се приближава към него.

— Аз… — Хари отново се помъчи да преглътне. — Аз… не знам…

— Виждаш ли светлината?

— Да.

Точицата се приближаваше.

— Добре.

Пръстът на Кайнд плъзна към друг бутон.

Хари видя как светлинката промени посоката и помръдна едва забележимо. Идваше към лявото му око.

— Искам да ми кажеш къде е брат ти. — Гласът пак се бе извъртял и сега шепнеше в дясното му ухо. — Много е важно да го открием.

— Не знам.

Светлината продължаваше да идва към лявото му око и ставаше все по-ярка. Преди малко в ужаса, че е ослепял, бе забравил тътнежа в главата си. Но сега светлината го върна. Бавни, отмерени удари, които ставаха все по-силни с наближаването на точицата.

Хари се отметна настрани, опита се да извърти глава, но нещо твърдо му пречеше. Натисна в другата посока. Никакъв резултат. Тогава се отблъсна назад. Но нищо не можеше да го спаси от светлинката.

— Засега не усещаш болка. Но ще усетиш.

— Моля в…

Хари изви глава, доколкото можеше и здраво стисна клепачи.

— Това няма да ти помогне.

Тонът изведнъж се промени. Преди малко гласът беше мъжки, а сега звучеше като женски.

— Нямам… представа… дали… бра… ат ми… изобщо е… жив. Как… мога да знам… къде е?

Светлото острие изтъня, лъчът плъзна нагоре по лявото око на Хари, докато налучка центъра.

— Недейте, моля ви…

— Къде е брат ти?

— Мъртъв е!

— Не, другарю. Жив е и ти знаеш къде се намира…

Светлината вече беше само на сантиметри от него. Ставаше все по-ярка. И по-ярка. Изтъня още повече. Тътнежът в главата му се засилваше. Светлината наближи като игла, напираща да проникне към дъното на мозъка му.

— Спрете! — изкрещя Хари. — Боже мой! Спрете! Моля ви!

— Къде е той? — Мъжки глас.

— Къде е? — Женски глас.

Томас Кайнд сменяше гласовете, разигравайки едновременно и двете роли.

— Кажи ни, и светлината ще спре. — Мъжки глас.

— Светлината ще спре. — Женски глас.

Спокойни, отмерени, тихи.

Тътнежът се превърна в гръмотевица. Стана по-мощен от всичко, което бе чувал през живота си. Чудовищен грохот на тъпан в главата му. А светлината пълзеше към центъра на мозъка като нажежена до бяло игла, диреща да напипа звука. Да се слее с него. Невиждано, невъобразимо ярка. По-ярка от блясъка на електрожен. Като ядрото на слънцето. Болката обгърна всичко. Беше тъй страшна, че едва ли и смъртта щеше да я премахне. Ужасът щеше да го последва във вечността.

— Не знам! Не знам! Не знам! Господи! Господи! Спрете! Спрете! Моля ви!… Моля ви… Моля ви…

Щрак.

Светлината изгасна.