Времеубежище

5

Не си спомням точно в кой момент той взе да става по-реален от мен. Хората четяха за Гаустин, интересуваха се, очакваха кога ще се появи отново, питаха защо се бави. Списанието, в което пусках периодично кратки истории за него, удвои хонорара ми. Виждах как Гаустин намига по шейсетарски – пич, половината трябва да е за мен. Ти нямаш нужда от нищо, отвръщах, нали съм те измислил. Така ли, вдигаше вежда той, все с това поло и кръглите очилца ли ще я караме, един светлосин понтиак или поне миникупър биха ми стояли добре.

Айде, чупката, виках, мога да ти отпусна една веспа и нищо повече.

С годините ми е все по-трудно да отсея кой кого пише. Или някой трети ни пише и двамата, без особено усърдие и постоянство. Понякога съм по-щастлив и по-добър, така ме пишат и аз хвърча, но още на следващия параграф подрязват крилата ми и се клатушкам като гълъб в прахта. Повтарям си, не забравяй, че си от другата страна на историята, не забравяй, че си от другата страна на историята… Ти я пишеш, не тя – теб. Почнеш ли да усещаш, че друг те пише, значи си взел-дал, бесовете са те превзели, дошло е онова, от което най-много се плашиш, мозъкът ти се опразва като хамбар през зимата. Не, още удържам положението… Още, струва ми се, затварям плътно вратите.

Аз съм този, който пише…

Докато пиша, знам кой съм, но спра ли, вече не съм толкова сигурен.