Времеубежище

3

Както при всяко от завръщанията ми тук, неизбежно се настанява тъга. Преди тъгата беше по-светла, като разходка през разредена гора, в която проблясват невидими паяжини. Обичах да вървя през парка, в горната му част, да минавам покрай езерото с лилиите. Времето, което прекарвах там преди много години в някакъв друг живот, се e стопило без следа. Дали поне светлината е същата? Листата на дърветата, през които газехме в късния октомври с едно момиче, странно, че помня само есените, та тези листа вече се бяха сменили поне трийсетина пъти оттогава. Дали изобщо нещата си спомнят за нас, това все пак би било утешение. Дали езерото, с всяка жаба и лилия в него, пази някъде отраженията ни. Дали самото минало, самите ние оттогава, не сме се превърнали в жаби и лилии.

Не открих отговор този следобед, само късна, но поносима тъга и хладен априлски въздух. За миг ми се прииска да се обадя на онова момиче. После си я представих – с две деца и мъж; жена, която отдавна е забутала нашата история някъде в горния рафт на кухнята, между празните бурканчета с подправки и тетрадката с рецепти от майка си. Всъщност какво щях да търся от нея – реконструкция, възстановка, припомняне? Да си припомня какво – убегливия цвят на очите ѝ? Или желанието беше по-егоцентрично – да се уверя, че ме е имало, да ми разкаже какво ни се беше случило, два-три спомена, не повече. Да върне на паметта ми няколкото разходки, думи, на какво се смеехме тогава. Сувенирът на миналото. Тъмните входове, по които се криехме. Паркът. Веднъж зад паметника на… на кого беше? Градът изведнъж се преобразува, има друга топография за любовниците… Съчинихме си квартира, която не съществуваше. Представяхме си какво ни се случва там, как се прибираме в нея. Вчера минах оттам, пишеше тя на старата ми нокия, и си забравих пуловера. Нека стои там и ти напомня за мен. Поля ли орхидеята? Много са капризни. Сами сме с котката, идвай си…

Дали човек може да се събира по този начин, на части, през спомените на другите и какво би се получило накрая, какво франкенщайновско чудовище на миналото би излязло от всичко това? Нещо, слепено от абсолютно несъвместими спомени и представи на толкова много хора.

…Ами ти непрекъснато се смееше… Голям темерут беше, понякога с дни не обелваше дума (това е жена ми, познавам гласа ѝ)… Беше толкова мил, толкова, как да кажа… романтичен, лежахме на пейките и си представяхме как сме станали на по сто години, като костенурки, и пак сме заедно, в една къща със светлосини капандури, на морето… Леле, как псуваше, да не си наблизо, като побеснееш… Слаб, слаб… Натежа доста… Все те карах да не вървиш толкова бързо… Куцаше… Висок… Прегърбен… И като ти видя сините очи… пъстри или зелени, сменяха си цвета според сезона… с червеното яке… Онова зелено кожено яке… Непрекъснато забравяше имена и веднъж… Винаги някаква цигара дими в ръката ти… Не мога да си представя, че си пушил… Имаше няколко думи, които не помнеше, и като разказваш и запецнеш нещо, ти ги изброявах… Разсеян, много разсеян… Човек, който не си губи времето… Тогава видя някаква книга на леглото ми, още първата вечер, тъкмо се събличахме, обърна се и каза, а, не, тръгвам си, не мога да спя с някого, който чете Коелю, а то беше съвсем друг, португалец, с близко име, и много се смяхме тогава… Беше нежен… Малко груб в леглото… Много хубаво си говорехме после…

Всичко това аз ли съм?