Времеубежище

32

ЗАЩИТЕНО ВРЕМЕ

Моментът, в който Гаустин реши да отворим клиниките за минало не само към пациентите, а и към техните близки, беше следващата стъпка. После се появиха желаещи да живеят в конкретни години, без да са придружители. Хора, които не се чувстваха у дома си в сегашното време. Някои, повечето предполагам, го правеха от носталгия към щастливите си години, други – от страх, че светът неудържимо е тръгнал надолу и бъдещето е анулирано. Една особена тревожност витаеше наоколо, човек можеше да усети тънкия й мирис при вдишване.

Не бях наясно със себе си редно ли е в клиниките да влизат практически здрави хора, беше ли редно такова смесване. Или пък правото на минало е свещено и би трябвало да важи за всички, както казваше Гаустин. Хората търсеха това и ако не тук, щяха да го намерят другаде. Всъщност бяха започнали вече да никнат всякакви други набързо спретнати хотели за минало.

Гаустин нямаше моите колебания и постепенно започна да отваря режима на клиниките все по-широко. За човек, чиято обсесия е миналото, всяко разширяване на полето беше добре дошло. Правеше го внимателно все пак. Не съм сигурен, че имаше стратегия, нито че търсеше печалба. (Ниша определено съществуваше.) Според мен виждаше нещо много повече от добре обезпечения чек на миналото. Искаше да влезе в часовниковия механизъм на самото време, да бутне някое колелце, да забави, да се опита да върне стрелката назад.

Идеята на Гаустин отиваше още по-нататък. Не просто да идваш за няколко часа през деня като на фитнес, а да останеш… той не каза завинаги, може би седмица, месец, година. Да живееш на това място. Казвам място и виждам колко не на място е тази дума. Гаустин искаше всъщност да се отвори време за всички. Защото ставаше дума тъкмо за това. Там, където другите мислеха в пространство, квадратни метри или декари, той измерваше в години.

Експериментът беше в това да създадем защитено минало или „защитено време“. Времеубежище. Искаше да отворим прозорец във времето и там да живеят болните, но и техните близки. Да дадем шанс на възрастните двойки, които цял живот са били заедно, да останат заедно. Дъщери и синове, по-често дъщери, които искаха да прекарат с майка си или баща си още месец или дори година, преди нещата да се срутят съвсем. Но не просто да стоят до леглото им в една асептична бяла стая. Идеята беше да останат заедно в една и съща година, да се срещнат на единственото възможно „място“ – в годината, която още се мержелее в угасващата памет на родителя.