Времеубежище

1

От летището в Цюрих взех директно влака за един манастир на половин час път, където можех да си позволя килия с Wi-Fi (какво повече) в крилото за гости. Францисканците приютяваха от години срещу по-ниски цени и се възползвах от благоразположението им. Исках да остана известно време сам и да проследя на спокойствие през мрежата какво се случва с референдума в другите страни. И да довърша тези записки, които, мислех си, предхождат и предвиждат, а все повече се оказва, че описват и тичат подир случилото се. Рано или късно всички утопии се превръщат в исторически романи.

Видях всичко през екрана на компютъра, затворен в една облагородена килия на аскетичен францискански манастир, с камбана, врати и прозорци на няколко века. Стъклото е истинско откровение. Свикнали сме, че сградите и камъните траят, но да запазиш нещо толкова чупливо от XVII век, си беше чудо, откъдето и да го погледнеш. Зърнесто, неравно, излято от човешки ръце стъкло, в което още прозира пясъкът, от който е направено. Близо до манастира имаше малка ферма с десетина крави, и кравите не бяха по-различни от тези през XVII век. Животните изяждат чувството за време. Записвам прилежно всичко в тефтера си.

Звънях на Гаустин дълго и безуспешно, после си дадох сметка, че ако е слязъл някъде из стаите на 60-те, мобилните телефони още не съществуват. Трябваше да му разкажа какво видях дотук. И кратката версия беше – провал. Сбъдваха се най-тъмните му страхове, най-тъмните ни страхове.