Времеубежище

5

ГАУСТИН. ЗАПОЗНАВАНЕ

Ето как предпочитам да ви го представя. На един от традиционните ранносептемврийски литературни семинари по морето го видях за първи път. Бяхме седнали надвечер в едно крайбрежно ресторантче, всички до един пишещи, неженени и неиздали първа книга, в една приятна възраст между 20 и 25. Келнерът едва смогваше да записва ракиите, мешаните салати и снежанките. Когато млъкнахме, за първи път се обади младежът в края на дългата маса, който явно не беше успял да поръча нищо.

Една сметана, моля!

Произнесе го с увереността на човек, който поръчва най-малко патица с портокали или синьо кюрасо. В последвалата дълга тишина се чуваше само как идващият от морето привечерен ветрец тътреше някаква празна пластмасова бутилка.

Моля?, успя да произнесе келнерът.

Една сметана, ако обичате, повтори той със същото сдържано достойнство.

И ние бяхме озадачени, но скоро разговорите на масата върнаха предишната си шумност. След малко чиниите и чашите скриха покривката. Последното, което келнерът донесе, беше малка порцеланова чинийка с позлатена златна ивица. В средата на чинийката стоеше изящно, както ми се стори, поръчаната сметана. Пиеше толкова бавно и по малко, че му стигна за цялата вечер.

Това беше първата ни среща.

Още на следващия ден опитах да се сближа с него и в оставащото по-малко от седмица време съвсем загърбихме семинара. И двамата не бяхме от най-разговорливите, така че си прекарахме чудесно времето в разходки и плуване и едно взаимно споделено мълчание. Все пак успях да науча, че живее сам, баща му бил починал отдавна, а майка му заминала нелегално преди месец за трети път – и той много се надяваше този път да бъде успешен – за Америка.

Разбрах още, че понякога пише истории от края на миналия век, точно така се изрази, и аз едва сдържах любопитството си, давайки си вид, че това е нещо съвсем естествено. Миналото особено го занимаваше. Обикалял стари, опразнени къщи, ровел се в развалините, прочиствал тавани, сандъци и събирал всякакви вехтории. От време на време успявал да продаде нещо било на антиквариат, било на познати и така се издържал. Помислих си, че скромността на поръчката му онази вечер не даваше основания да се разчита особено на този бизнес. Затова, когато между другото ми подхвърли, че в момента разполага с три кутии цигари „Томасян“ от 1937 г., обезпрашени, дубъл екстра качество, аз като заклет пушач веднага поисках да ги купя и трите. Наистина ли, каза той. Винаги съм мечтал да опитам толкова отлежал „Томасян“, отвърнах и той тутакси хукна към бунгалото си. Гледаше ме с истинско удоволствие как небрежно припалвам с оригинален немски кибрит от 1928-а (подарък от него към цигарите) и питаше как е духът на 37-а. Лютив, отвръщах аз. Цигарите наистина бяха серт, нямаха филтър и димяха яко. Сигурно е заради бомбардировките над Герника през същата година, тихо каза Гаустин. А може и заради дирижабъла „Хинденбург“, най-големият цепелин в света избухна тогава, мисля, на 6 май, на 100 метра над земята, преди да кацне, с 97 души на борда. Всички радиорепортьори плачеха в ефир. Тези неща сигурно полепват по листата на тютюна…

Щях да се задавя. Загасих цигарата, но не казах нищо. Говореше като очевидец, който след много усилия е успял да преодолее случилото се.

Реших да сменя рязко темата и за първи път този ден го запитах за името му. Наричай ме Гаустин, каза той и се усмихна. Приятно ми е, Ишмаел, отвърнах аз, за да продължа шегата. Но той сякаш не чу, каза, че харесва онова стихотворение с епиграфа от Гаустин, стана ми приятно, признавам. И освен това, продължи съвсем сериозно, събира двете ми имена Августин-Гарибалди. Нашите така и не можаха да се разберат как да се казвам. Баща ми твърдо държал да ме кръстят Гарибалди, беше страстен негов почитател. Майка ми, казваше Гаустин, тиха и умна жена, явна почитателка на свети Августин с изкарани три семестъра философия в Университета, настояла да прибавят и името на светеца. Тя продължава да ми вика Августин, а баща ми, докато беше жив – Гарибалди. Така се събраха ранно богословие и късно революционерство.

В общи линии, с това се изчерпваше конкретната информация, която разменихме през тези пет-шест дни на клонящия към приключване семинар. Помня, разбира се, и няколко особено важни мълчания, но тях няма как да преразкажа.

А, да, имаше още един кратък разговор в последния ден. Едва тогава разбрах, че Гаустин живее в изоставена къща в малко подбалканско градче. Нямам телефон, каза, но писмата се получават. Стори ми се безкрайно самотен и… непринадлежащ. Това беше думата, която ми дойде тогава. Непринадлежащ към нищо на света, или по-точно към сегашния свят. Гледахме щедрия залез и мълчахме. От храстите зад нас се вдигна цял облак мушици. Гаустин ги проследи с поглед и каза, че докато за нас това е просто още един залез, за днешните еднодневки този залез е залезът на живота им. Или нещо подобно. Глупаво казах, че това е само една изхабена метафора. Той ме погледна учудено, но замълча. Чак след няколко минути каза: При тях няма метафори.

…През октомври и ноември на 1989-а се случиха куп неща, които са вече до болка познати и описани. Висях по площадите и така и не писах на Гаустин. Имах си и други проблеми, подготвях първата си книга, ожених се. Все глупави оправдания, разбира се. Но през това време често се сещах за него. И той не пишеше.

Получих първата картичка точно на 2 януари 1990 г. – открита коледна карта с допълнително оцветена черно-бяла Снежанка, напомняща Джуди Гарланд. Държеше някаква вълшебна пръчица, която сочеше изписаната с едър шрифт 1929 година. На гърба стояха адресът и кратко пожелание, изписани с мастило според тогавашния правопис с всевъзможни краесловни ерове и ятови гласни. Завършваше със „Смея да се нарека твой, Гаустин“. Седнах веднага и му отвърнах с писмо, в което благодарях за приятната изненада и пишех, че наистина оценявам изящната му мистификация.

Получих отговор още същата седмица. Отворих го внимателно, вътре имаше два бледозеленикави листа с воден знак, изписани само от едната страна със същия изящен почерк и строго спазване на стария, ако не се лъжа, Омарчевски правопис от 20-те години. Пишеше, че не излизал никъде, но се чувствал отлично. Абонирал се за ежедневника „Зора“, списван „твърде обективно от г-н Крапчев“, и сп. „Златорог“, за да следи все пак накъде върви литературата. Питаше ме как намирам суспендирането на конституцията и разпускането на парламента от югославския крал Александър на 6-и того, за което „Зора“ известила още на следващия ден. Завършваше писмото си с послепис, в който се извиняваше, че не е разбрал какво имам предвид под „изящна мистификация“.

Прочетох писмото още няколко пъти, въртях го из ръцете си, помирисвах го с надеждата да открия някакъв белег на ирония. Напразно. Ако това беше игра, Гаустин ме канеше да вляза без никакво уточняване на правилата. Е, добре, реших да играя. Тъй като нямах никакви познания за проклетата 1929-а, трябваше да прекарам следващите три дни в библиотеката, ровейки се в старите течения на „Зора“. Прочетох внимателно за княз Александър. Хвърлих за всеки случай едно око и на предстоящите събития: „Троцки изгонен от СССР“, „Германците приемат пакта Келог-Бриан“, „Мусолини подписва споразумение с папата“, „Франция отказва политическо убежище на Троцки“, месец по-късно „Германия отказва политическо убежище на Троцки“, стигнах чак до „Крахът на Уолстрийт“ от 24 октомври. Още в библиотеката написах на Гаустин кратък и както ми се стори, хладен отговор, където набързо споделях мнението си (което подозрително точно съвпадаше с това на издателя г-н Крапчев) относно събитията в Югославия и го молех да ми прати нещата, над които работи, като се надявах оттам да разбера какво точно се случва.

Следващото му писмо дойде чак след месец и половина. Извиняваше се, че го нападнала някаква коварна инфлуенца и не можел да върши нищо. Между другото питаше дали мисля, че Франция ще приеме Троцки. Дълго се чудех дали да не прекратя вече цялата тази история и да му напиша едно отрезвяващо писмо, но реших да продължа още малко. Дадох му някои съвети относно инфлуенцата, които впрочем той сам беше прочел в „Зора“, посъветвах го да не излиза много и да си прави ежевечерно топли бани на краката в наситен солен разтвор. Силно се съмнявах, че Франция ще даде политическо убежище на Троцки, както впрочем и Германия. Когато пристигна следващото му писмо, Франция действително беше отказала да приеме Троцки и Гаустин с възхита пишеше, че имам „всеки случай колосален политически нюх“. Това писмо беше по-дълго от предишните по причина на още две негови възхити. Едната от току-що излязлата четвърта книжка на „Златорог“ и новата китка стихове на Багряна в нея, а другата от един радио-апарат, марка „Телефункен“, който сега се опитвал да поправи. За целта молеше да му изпратя радиолампа „Валво“ от склада на Джабаров на „Аксаков“ 5. Надълго и нашироко описваше някаква демонстрация в Берлин на 12-лампов апарат на д-р Райсер, който приемал на къси вълни с автоматическо регулиране на фадинга: „На него ще могат да се слушат концерти чак от Америка, вярваш ли го?“.

След това писмо реших да не отговарям. Той също не ми писа повече. Нито на следващата Нова година, нито на по-следващата. Постепенно историята избледня и ако не бяха няколкото писма, които още пазя, със сигурност и сам нямаше да повярвам в нея. Но било писано друго. Няколко години по-късно отново получих писмо от Гаустин. Имах лоши предчувствия и не бързах да го отварям. Чудех се дали се е вразумил след толкова време, или нещата са се задълбочили. Отворих плика чак вечерта. Вътре имаше само няколко реда. Ще ги цитирам дословно:

Днес е 1 септември.