Времеубежище

14

Новата карта на Европа щеше да изглежда така.

В крайна сметка на референдума хората избираха годините, в които са били млади. Днешните седемдесетгодишни бяха млади през 70-те и 80-те, на по двайсет и трийсет тогава. Остаряващите избираха времето на младостта си, но в него щяха да живеят младите, които не са били родени още. Имаше известна несправедливост в това – да избереш времето, в което ще живее следващото поколение. Всъщност както става на всички избори.

Друг е въпросът дали младите бяха толкова невинни. Извадките сочеха, че мнозина от тях са гласували, дори с по-голямо усърдие от старите, за десетилетия от миналия век, които не помнеха. Някакъв нов консерватизъм, нов сантимент, втълпена носталгия, се предаваше от поколение на поколение.

Империята на 80-те се очертаваше най-голяма и могъща като гръбнак в центъра на Европа – с някогашните Германия, Франция, Испания, Австрия, Полша. Към тях щеше да се присъедини и Гърция, тази по-бедна Италия.

Северният алианс на 70-те беше другата голяма група с Швеция, Дания, Финландия. Тук единственото южно изключение беше Португалия. Но какво по-хубаво от това живеещите в севера на седемдесетте да имат своята южна колония и топли плажове в другия край на континента. Унгария също минаваше към този алианс, като „най-щастливата барака“ по времето на социализма.

90-те, които в повечето страни се явяваха втора политическа сила, втора мечта и в известен смисъл светлото бъдеще на империята на Осемдесетте, всъщност никак не бяха за подценяване. Тук влизаха Чехия, Литва, Латвия и Естония, още опиянени от своята независимост след 1989-а. Словения и Хърватска в крайна сметка също избраха последното десетилетие на ХХ век, с особена клауза да се включат в него след Югославската война. Този избор беше добър и за по-либералните, и за националистически настроените, всеки от тях виждаше перспективи за развитие. Тук, в тази малко разпокъсана и неспокойна държава на 90-те, едно рамо (или лапа) даваше и ирландският тигър. Очакваха се още нови емигранти, прииждащи от други страни. Империите на 70-те и 80-те рано или късно щяха да акостират тук. В крайна сметка явно всички щяха да се съберат в точката на 1989-а.

Концентрирането само в 3-4 основни времеви алианса, и то във втората половина на ХХ век, беше изтълкувано като обещаваща стъпка за едно бъдещо обединение. За известно време обаче всички граждани трябваше да останат в границите на държавата си и съответното десетилетие, получило най-висок брой гласове. Смесването на времена трябваше да се избягва, поне в началото, докато нещата се закрепят и потръгнат.

После границите щяха да бъдат вдигнати. Всъщност по тази точка течеше остро разделение. Диахрониците мислеха за рестартиране на времето и естественото му постъпателно развитие след първите години. Лагерът на синхрониците обаче настояваше да се остане в избраните десетилетия за по-дълъг период. Процедурата изглеждаше бавна и тромава и съвсем не беше сигурно колко дълго може да се удържи…

Кутията на Пандора с даровете на миналото беше вече отворена…