Времеубежище

20

Отидох още тогава при един приятел невролог. Той и без това отдавна ме мислеше за хипохондрик.

Възможно е това да са временни защитни изключвания, стрес. Срещаш много хора, като прибавим и тези, дето измисляш…

(Той е прав, не съм се замислял, че всички щъкащи из книгите ми герои също трябва да ги държа в главата си, аз съм милостив и не убивам с лека ръка като други, което още повече затруднява удържането им.)

Разбира се, всички оглупяваме по малко, казва лекарят, тук-там прегарят неврони, някои връзки са дълбоко изгубени, макар че могат да изскочат неочаквано един ден. Но не точно в момента, когато ги търсим. Като със съня е – колкото повече си повтаряш вечер в леглото трябва да заспя, трябва да заспя, толкова по-малък е шансът. Почивай си повече…

Излизам от кабинета с онова усещане и чувство за вина, че ме мислят за измамник, за съчинител на собствените си паранои. Но как, по дяволите, се казваше този приятел невролог, чудя се само няколко метра по-късно и се връщам да прочета името от табелката на вратата му.

Пили сме, преди да се родим, от водите на Лета, както е писано, за да забравим напълно предишния си живот. Но защо понякога се будим посред нощ или ни връхлита внезапно просветление в три следобед, че това вече сме го живели и знаем какво ще се случи нататък. Появили са се неочаквани пукнатини. Пукнатини, от които струи светлината на миналото. А трябваше уж да сме забравили всичко.

И водите на Лета вече не са каквито бяха.