Времеубежище

12

Глад за лица. На 19 съм, граничар на българо-гръцката граница. Цяла година ще седя там, в ничията земя, където, ако видиш човешко лице, то трябва да бъде застреляно. Никой няма право да пресича. На заставата има още 12 войници и един командир – единствените лица, които са непрекъснато пред очите ти, сутрин, обед и вечер. И това дори не е затвор. Веднъж в месеца имаш право на един ден отпуск. Повечето ползват този ден, за да се наспят. Сънят е сред най-важните неща за войника, както и храната. Сексът е недостижима ценност. Ползвам този ден, за да стигна до близкия провинциален град, който с мъка наброява 3 хиляди души. Не познавам никого там. Ставам по тъмно, вървя няколко километра пеш, ако срещна каруца по пътя, я хващам на стоп, коли тук рядко минават. След два часа съм в града, тъкмо като отварят единственото кафене в центъра, сядам отвън, поръчвам нещо, лимонада или швепс, и гледам лица. Седя и гледам – лица на „цивилни хора“, както казвахме тогава. Невойнишки лица. Очите ми сами тръгват подир тях. Това е единственото, което ми носи удовлетворение и покой. Някъде в този свят, вън от тази гранична застава, има хора, които водят нормален живот. Струва ми се толкова далечен и се боя, че никога няма да се върна там „с непокътнати способности“, както пише в една книга, държа си я тайно в торбата с противогаза.

Успокояващото знание, че има различни човешки лица, и прииждащият страх, че твоето не е част от тях. Че то може би не съществува.