Времеубежище

25

ХИЛДЕ, КОЯТО…

Ще ви чакам на аеропланището, казва Хилде по телефона. Гласът й е светъл, българският й е от 40-те. Има думи, които изведнъж отварят неочаквани врати към други времена. За миг се колебая дали, като се видим на Франкфуртското летище, което наистина си е аеропланище, ще бъде 1945 г. или 2001 г. (тогава се състоя разговорът). Все едно, от този момент „аеропланище“ ще бъде онази „мадлена“ за паметта ми, която ще ме свързва с Хилде. И още две неща, за които ще стане дума в тази история – една тенджера и един най-обикновен заводски хляб.

Разбира се, Хилде ни чака в точния час на аеропланището, прекрасна в своите ранни седемдесет. В чужбина хората остаряват по-красиво и по-бавно, старостта е по-милостива там.

Тук е мястото да кажа, че Хилде е родена в България и успяла да хване последния влак, преди Червената армия да влезе. Искали да останат, бащата, немски геолог, не бил свързан с военните, но ги предупредили, че нищо добро не могат да чакат тук. Бягала заедно с майка си, българка, и по-малкия си брат. Бащата останал да привърши някакви неща по къщата и щял да хване влака след седмица. Застреляли го една нощ по-късно… Хилде била на 9. Пътували почти седмица, влакът бил непрекъснато бомбардиран. Спомня си ясно миризмата на трева и пръст, когато залягали покрай релсите. Разказва ми това, докато стоим в дневната, която от своя страна си е останала завинаги в 60-те, с лампиона, с поовехтелите фотьойли с дървени облегалки.

Тогава се сещам да извадя заводския хляб, за който ме е помолила по телефона. Признавам, че тази молба ме е озадачила. Обиколил съм два-три магазина, докато намеря обикновен заводски хляб в България. Кой изобщо го купува вече. Хилде взе хляба внимателно, развълнува се и излезе в коридора, за да не я гледам. Върна се след малко и каза, че помни вкуса на този хляб от детството си. Отряза две филии, поръси ги с малко сол и ми подаде едната. Никога не съм виждал човек, който така сладко да яде филия прост заводски хляб със сол.

След това ни заведе в кухнята да ни покаже нещо много специално. Отвори най-долната част на бюфета и извади тенджерата от дъното. Беше огромна и тежка тенджера, изработена от груб здрав метал. Сякаш са претопявали танкове, за да я отлеят, помислих си тогава и дори го изрекох на глас. Хилде се усмихна и каза, че не подозирам колко съм прав. Тази тенджера била първото и най-ценно нещо, което съсипаната немска държава раздала на семействата. По една голяма тенджера от претопени оръжия и муниции. С тази тенджера оцеляхме, каза Хилде, и камъни можеш да вариш в нея.

И си представих младата Хилде в съсипията на 40-те и 50-те в Германия, разчистваща с другите жени руините, търсеща оцелели тухли, строяща, шиеща дрехи за брат си, чакаща за няколко картофа, стояща в тъмното, за да пести ток. Без мрънкане, като човек, комуто се е случило да вдига отново една държава, срутила се до основи.

Стояхме в скромния й апартамент и си мислех, че някога трябва да разкажа историята на Хилде, която, без да подозира, построи отново Германия. С една очукана тежка чугунена тенджера и спомена за филия заводски хляб със сол.