Времеубежище

38

Постепенно Гаустин започна да се променя. Миналото се беше превърнало за него в оня бял кит, който той преследваше със заслепяващата страст на Ахав. Стъпка по стъпка започваха да отпадат някои принципи, задръжки, които само щяха да се окажат пречка пред голямото. Трябва да му се признаят обаче две неща. Първо, че си даваше сметка за това, опитваше се да го овладее. И второ, не преследваше някаква непомерна амбиция, а леко старомодна и романтична идея (ако приемем революциите за старомодни и романтични) за поврат във времето, за малко разместване и търсене на слабо място, през което миналото може да бъде „опитомено“, ползваше точно тази дума.

След онази първа среща и изчезването му по-късно в 1939-а (по неговото летоброене) Гаустин беше специализирал психиатрия и разстройства на паметта, сякаш за да рационализира собствената си обсесия. И наистина, този Гаустин, когото срещнах отново, можеше да изглежда абсолютно нормален. Само понякога, в дъното на очите му, в изпуснати фрази или жестове, проблясваше за малко нещо от други времена. Стори ми се обаче, че в последните месеци това все по-често намираше начин да го надвие, да надвие и науката, с която се беше обезопасил. Виждах го как се съпротивлява, как се опитва (все по-трудно) да запази спокойствието на човек, който живее тук и сега, а миналото е само проект, вид реминисцентна терапия, която беше развил до непредвидими граници.

Един или два пъти, когато се опитвах да му припомня онази наша първа среща като студенти край морето и писмото му от навечерието на 1 септември 1939-а, лицето на Гаустин рязко се променяше и той бързо сменяше темата. Сякаш онзи там е бил друг човек или е било моментна загуба на разсъдък, която той вече е преодолял и не иска да му се напомня. Представих си за момент как се събужда всяка сутрин, той, съшитият от много времена, и преди първото кафе, още в леглото, пуска разума си да построи днешния свят и себе си в него – годината е тази и тази, мястото е това и това, аз съм психотерапевт, специалист по разстройства на паметта в клиниките за минало, които сам създадох, денят е събота, да не забравя годината.

Всяка обсесия ни превръща в чудовища и в този смисъл Гаустин беше чудовище, може би по-дискретно, но чудовище. Вече не му стигаше клиниката за минало с нейните стаи и етажи, не му стигаха кампусите от различни десетилетия, които се разрастваха и умножаваха. Представях си как един ден цели градове ще сменят календара си и ще минат с няколко десетилетия назад. А какво ще стане, ако една цяла държава реши да го направи? А няколко? Записах го в един от тефтерите си, казах си, че от това, ако не друго, може да стане малък роман.