Времеубежище

20

Установявам, че на всякакво ниво комуникацията в града е прекъсната. Не си говорят отделните професии, не си говорят лекарите с пациентите, не си говорят продавачите с клиентите, не си говорят дори таксиметровите шофьори с пътниците, не си говорят хората вътре в гилдиите, едни писатели не си говорят с други, които не си говорят с трети. Не си говорят семействата вкъщи, мъжете и жените не си говорят, майките и бащите не си говорят. Сякаш всички теми са изчезнали внезапно като динозаврите, измрели са тайнствено като пчелите, анихилирали са се през абсорбатора в кухнята или през малкото прозорче в банята с прокъсаната мрежа за комари.

И сега стоят той и тя и не могат да си спомнят къде точно и кога е прекъснал разговорът. В един момент млъкваш. И колкото повече време минава, толкова по-невъзможно става да продължиш разговора. Просто е, мълчанието ражда мълчание. В началото има момент, когато искаш да кажеш нещо, даже го изговаряш наум, поемаш въздух, отваряш уста, после махваш с ръка и затваряш вратата отвътре.

Познавах едни хора, мъж и жена, които не си говореха от 40 години, почти цял живот. Скарали се за нещо и тъй като вече не помнеха за какво се бяха скарали, шансът да се сдобрят, беше нищожен. Децата им пораснаха, отгледани с мълчанието им, напуснаха ги. В редките моменти, когато се връщаха, двамата си говореха в стаята през тях. Питай баща ти къде е сложил ножицата. Кажи на майка си да не слага толкова сол в лещата.

Когато ги доведоха в клиниката, вече съвсем не говореха. Струва ми се, че не се и познаваха.

Щом хората, с които си споделял общо минало, си тръгнат, те вземат със себе си половината от него. Всъщност цялото, защото половин минало няма. Все едно си скъсал вертикално една страница на две и четеш изреченията само до средата, а другият чете краищата. И никой нищо не разбира. Този, който държи другия край, го няма. Този, който е бил толкова близо в дните, сутрините, обедите, вечерите и нощите, в месеците и годините на това минало… Няма кой да го потвърди, няма с кого да го изсвирите заедно. Струва ми се, че когато жена ми си тръгна, изгубих половината си минало, всъщност цялото.

Миналото се свири само на четири ръце, най-малко на четири ръце.