Времеубежище

9

Голямата, решаващата загадка си оставаше Германия. Там историята танцува най-дълго и Берлин беше нейната сцена, кабаре, плацдарм, витрината и стената едновременно – всичко. Първата половина на века беше ампутирана въпреки опитите на новите ултрадесни да сложат протеза на празното място. Германия нямаше да се върне там, все още не, въпреки магистралите и фолксвагена, които се вадеха на черния пазар в тази надпревара. Но всяко от следващите десетилетия имаше своя шанс. „Социолозите предвиждат победа за 80-те, писа ми в ужас Е. от Берлин. Представяш ли си, не икономическото чудо на 50-те, не 60-те заради 68-а и всичко останало, а 80-те, какво падение. Знаеш, че съм за 90-те, нали викахме, че са нашата 68-а, верно малко опърпана, малко секънд хенд, ама наша си. Живее ми се в началото на 90-те и ако спечелим, ела да се срещнем там, в Берлин или в София… Целувам те, Е.“

Милата Е. С нея минахме заедно през първите години на 90-те, беше бурна връзка, както само тогава можеше. Дочакахме ги най-сетне шейсетте, смееше се тогава тя, подавайки ми цигарата си в леглото. Успяхме дори да се оженим, велика грешка. През 90-те никой не се женеше, всички само се развеждаха. Е, успяхме и да я поправим още същото десетилетие, разделихме се, после тя замина за Германия. Всички отличници по немски рано или късно заминаваха, аз бях отличник по български и останах.

И все пак тя не беше съвсем права за 80-те,поне за немските. Там нещо клокочеше и от двете страни. Wir sind das Volk![8] – крещяха на „Александерплац“ и по площадите на изток. Atomkraft? Nein dankeАтомна енергия? Не, благодаря. (немски)[9], викаха на запад, живи вериги, маршове на мира, червени балони, Нена, спин и пънк. В крайна сметка беше интересно и от двете страни. С днешна дата малцина от искащите 80-те си представяха обаче, че трябва да се върнат в една разделена Германия. Но и за това се намери ход, гласуваха за конкретната 1989-а, за самото навечерие. Надявайки се да го удължат година-две-три. Ако човек можеше да стои винаги в навечерието на празника и да удържа дълго свежа херингата на ентусиазма (по Бисмарк) в едно разтеглено отлагане на бъдещето, какво повече. Представих си перманентното събаряне на Стената и тайното й вдигане след това, за да бъде съборена отново. Зацикляне в радостта.

Всъщност 1968-а нямаше много шансове и в Германия. С изключение на едно твърдо, но пренебрежимо ядро от късни марксисти и ревматични анархисти (и анархистите стареят) великата 68-а не гъмжеше от поддръжници. Най-вече защото след нея следваха 70 -те. А те не бяха лесни за избиране – с Baader-Meinhof и всички там убийства, взривове, отвличания, обири. Между Мао и Дао, „Бандера роса“, Че Гевара, Маркузе, Дучке, такава беше кашата на 70-те в Европа. А Втората световна е приключила само преди двайсет и нещо-трийсет години.

Понякога не си даваме сметка за това как някое историческо събитие само изглежда по-отдалечено, отколкото е всъщност. Когато съм се родил, Втората световна е едва на 23 години отстояние, а винаги ми се е струвала от абсолютно друга епоха.

Както би казал Гаустин: Внимание, историята винаги е по-близо, отколкото изглежда в огледалото за обратно виждане…

В крайна сметка победиха 80-те. Не, по-точно е да се каже победиха западногерманските 80-те. Само дето Берлин отново остана разделен град. Интересно е, че и двете страни настояваха за това.

Старите немци гласуваха за десетилетието заради достолепното тяло на Хелмут Кол, излъчващо стабилност и сигурност. Младите, или тези, които бяха млади тогава, тоест голямата част от гласуващите, избраха диското на 80-те.

В крайна сметка баналното винаги побеждава, тривията и нейните варвари рано или късно нахлуват и превземат империите на тежките идеологии. Големите победители в референдума бяха Фалко, Нена, „Алфавил“, целият футболен отбор на ГФР от осемдесетте, брадата на Брайтнер, младите Бекер и Щефи Граф, тежкият лукс на KaDeWe, „Далас“, „Мръсни танци“, Майкъл Джексън, по които си умираха тук, дори втръсналото новогодишно „Шарено котле“ по гедеерската телевизия.

„Ти ми твърдиш, че това е десетилетието, произвело най-много скука и диско, пишеше ми Е. след изборите, ама на хората явно в това им се живее – в диско и скука.“

Е. беше права, разбира се, но имаше и нещо друго. Хората избираха 80-те вероятно и заради предстоящия им край. Има нещо особено в изборите и това ни даваше ясен знак. Избирайки едно десетилетие или година, всъщност избираш и онова, което има да идва после. Искам да живея в 80-те, за да чакам 1989-а.

(Никой не обърна внимание, че в повечето източни провинции втора политическа сила беше Партията на 30-те.)